Скот Сиглър - Земно ядро

Тя се наведе към долния край на извитата стена.

— Компютрите им може да са излезли от строя, но малките им роботи са работили извънредно. Вижте това.

На първия релеф имаше стотици мъртви скалоподи. На следващия бе изобразена сребриста буболечка, която буташе с крака един към друг два по-малки скалопода. Следващият релеф показваше младите скалоподи, преплетени в неразличима купчина пипала. На последния имаше десетки малки скалоподчета, които щъкаха около спадналите тела на бившите любовници.

— Какво означава това според вас? — попита Конъл.

— Мисля — благоговейно отвърна Санджи, — че сребристите буболечки са чифтосали скалоподите, които са били резистентни на болестта.

— Искаш да кажеш, че са ги развъдили ? — попита Конъл. — Като добитък? Но това са проклети машини! Как могат да развъдят разумни същества?

— Бивши разумни същества — каза Вероника. — Сега са си направо добитък.

— Такова бедствие би опустошило генофонда им — каза Санджи. — Очевидно се размножават по двойки като нас, така че можем да предположим, че белезите им се определят от генетично кръстосване. Ако са останали само шест хиляди индивида, рецесивните белези биха се проявили много бързо. Това обяснява защо са такива варвари — регресирали са към примитивен стадий от хилядите години близкородствено кръстосване.

Конъл си погледна часовника. Бяха закъснели е шест минути. Беше се увлякъл и бе загубил представа за времето.

— Тръгваме веднага — каза той, хвана двамата за ръцете и ги задърпа от стената.

— Трябва да видим още! — запротестира Санджи.

— Трябва да се върнем при другите и да се измъкнем оттук живи — отряза го Конъл.

09:54

Ангъс излезе от кораба на ярката светлина на изкуствените слънца. О’Дойл се бе навел над проснатата Либранд. Главата и ръцете ѝ бяха омотани нескопосано в окървавени превръзки.

„По дяволите. Нямам време за тези глупости“.

О’Дойл го видя и заподскача към него на здравия си крак.

— Слава богу, че се върна. Либранд е ранена и кул-стюмът ѝ е повреден. Има нови сребристи буболечки, с ножове…

— Знам — прекъсна го Ангъс. — Видях. Една уби Ранди.

— Мъртъв ли е? Сигурен ли си?

— Сигурен съм — отвърна Ангъс. — Повярвай ми, Ранди е мъртъв.

— Съжалявам — каза О’Дойл. — За малко не убиха и Либранд. Ела, трябва да закърпиш костюма ѝ.

— Вече нарязахме всички ръкавици. Няма с какво да го закърпим.

О’Дойл присви очи.

— Ще намериш нещо. — В гласа му надвисна заплаха. — Ще измислиш нещо бързо или тя ще облече твоя кул-стюм, ясно ли е?

Ангъс преглътна и кимна. О’Дойл бе ранен лошо и куцаше. Но той не можеше да се заблуждава — О’Дойл можеше да го убие светкавично. Трябваше да се измъкне оттук. Не можеше да се пребори с този кроманьонец, но можеше да го надхитри. Огледа се, но не видя нищо освен прах, камъни, кораба и реката.

— Добре — отвърна Ангъс и се опита да убеди О’Дойл с усмивка. — Успокой се. Ще измисля нещо. Нали съм гений, забрави ли?

— Само по-бързо. Охладителната течност изтича.

Ангъс тръгна към раницата си, която О’Дойл бе насякъл с нож. Остави заглушителя и зарови в нея.

— Сигурен съм, че имам нещо тук — каза високо и се престори, че рови вътре. В действителност нямаше нищо. Кул-стюмите не можеха да се кърпят с парцали, трябваше да се поправят с подходящ материал с тръбички. Без такава кръпка тръбичките щяха да продължат да изпускат охладителна течност, докато не остане нищо. А без охладителната течност Либранд скоро щеше да понесе последствията от високата геотермална температура на пещерите.

— Ето, намерих нещо — каза Ангъс. — Кажи ѝ да се държи.

Да, беше намерил нещо. Компютърната карта и един спасителен пояс — по-точно възглавница, понеже не трябваше да се нахлузва. Тежеше по-малко от сто и двайсет грама, но когато дръпнеше запушалката, въздухът щеше да нахлуе в порьозния материал и щеше да изпълни, милионите отделения. Секунди след дръпване на запушалката поясът можеше да издържи тежестта на деветдесеткилограмов човек. Той погледна О’Дойл, който бе само на метър от него с ръка на ножа в колана си.

— О, не! — извика Ангъс и вдигна очи към кораба зад О’Дойл. — Още буболечки!

О’Дойл се обърна машинално. Нямаше нищо. Светкавично се извъртя и извади ножа; но беше твърде късно.

Ангъс вече тичаше към реката. Стискаше компютърната карта под мишница и в същото време дръпна запушалката на възглавницата. О’Дойл закуцука след него, но Ангъс се добра до брега за секунди и се хвърли в мътната вода.