Скот Сиглър - Земно ядро

— Дръж се, тук съм.

Либранд ту стискаше очи, ту се взираше невярващо в пръстите си, които лежаха безжизнено на пясъка.

О’Дойл грабна ножа от колана ѝ, заби го в една от раниците и отряза две дълги ивици найлонов плат. Хвана ръката ѝ и я затисна с коляно на земята. Стисна другата и Либранд изкрещя от болка.

— Не мърдай, редник. Знам, че боли.

— Давай! — каза Либранд през зъби.

О’Дойл уви ивица плат около чукана на показалеца, завърза я на възел и рязко стегна. Либранд отметна глава, изпищя и инстинктивно се опита да се освободи.

— Млъкни! — каза О’Дойл. — И мълчи! Може да има още буболечки, така че не издавай никакъв звук.

Либранд прехапа устни и го погледна с дясното си око. Беше стиснала лявото заради шуртящата по лицето ѝ кръв. О’Дойл умело уви втората ивица плат и стегна здраво. Либранд изпъшка от болка, но продължи да стиска зъби.

О’Дойл затършува из раницата за нещо подходящо за превръзка на главата. Разцепи един спален чувал, измъкна памучната подплата и я притисна към главата ѝ. Нареди ѝ да държи.

Либранд непохватно притисна памука към слепоочието си. О’Дойл отряза още една ивица и я върза стегнато около главата ѝ. След това насочи вниманието си към ръцете ѝ. Сърцето му се вледени. Ръкавите на кул-стюма ѝ бяха нарязани. Бистрата гъста охладителна течност капеше в пясъка заедно с кръвта ѝ. По ръцете ѝ имаше дълбоки прорези.

Той отряза още две ивици плат. Ако не успееше да спре загубата на течност, тялото ѝ щеше да остане изложено на високата температура и кръвта ѝ щеше да заври. Щеше да се тревожи за отравянето на кръвта по-късно. Жегата и раните щяха да я убият много по-бързо. Максимално бързо и внимателно подреди накъсаните ивици на кул-стюма, уви плата около ръцете ѝ го завърза. След двайсет секунди и двете ѝ ръце бяха омотани от китките до лактите.

— Радвам се… че си… войник — изръмжа Либранд през зъби.

— Защо? — меко попита О’Дойл и отметна просмукания от кръв кичур от лицето ѝ.

— Защото от теб щеше да излезе много калпав доктор.

О’Дойл вдигна очи към кораба, но не видя и следа от Ангъс или Ранди. Погледна в посоката, в която бе тръгнал Конъл, но не видя следа и от него. Ангъс му трябваше, за да закърпи кул-стюма. Знаеше, че неговият кърпеж ще намали загубата на охладителна течност, но няма да я спре. Без помощта на Ангъс Либранд щеше да умре до час. Погледна си часовника и претърси с поглед пещерата за още сребристи проблясъци. Двайсетте минути бяха изтекли. Всички вече трябваше да са се върнали. Но не видя никого.

Никого.

09:40

Ангъс се взираше в застиналата като статуя на стената сребриста буболечка. Не бе помръднала цели пет мъчителни минути. Ако не знаеше, че не беше там, когато влязоха, Ангъс щеше да я сметне за неподвижна част от стената, за някаква скулптура може би.

Машините се адаптираха към ситуацията. Той бе видял какво представлява разумът на скалоподите. Имаше само един логичен отговор. Сребристите буболечки бяха нещо повече от колективна програма. Бяха колективен разум . Мислещ, съзаклятнически, адаптиращ се разум, склонен да избива всичко.

— Трябва да направим нещо, Ангъс — каза Ранди. — Не можем просто да стоим тук. Щом тия буболечки могат да избегнат заглушаваното, значи могат да поведат скалоподите към останалите. Трябва да излезем.

— Луд ли си? Виж това острие!

— Не можем да стоим тук, по дяволите! — Стаята имаше само един изход и сребристата буболечка го пазеше като тъмничар.

— Измисли нещо, Ангъс. Измъкни ни оттук.

Ангъс пое дълбоко дъх.

— Добре, добре. Тръгни към нея. Ако се дръпне, супер, махаме се веднага. Ако се спусне към теб, ще я хвана.

Ранди бавно кимна и преглътна. После попита колебливо.

— Готов ли си?

— Давай — отвърна Ангъс.

Ранди направи малка крачка напред.

Сребристата буболечка се хвърли към него. Ранди изкрещя, вдигна ръце и хвана два от протегнатите ѝ крака.

— Ангъс, дръж я! — изпищя Ранди. На лицето му бе изписан ужас от гърчещото се тежко нещо , което се опитваше да го посече.

Ангъс не помръдна. Само главата му се въртеше, за да следи какво става. Краката му бяха залепнали за пода. Усещаше тялото си студено и обездвижено. Не можеше да помръдне. Просто не можеше .

Сребристата буболечка зарита Ранди с другите си два крака, дереше като котка. Острите ѝ нокти разпраха кул-стюма му и се врязаха в кожата. По прашния под плисна кръв. Изглеждаше черна на светлината на лампата на Ангъс.