Скот Сиглър - Земно ядро

Стисна зъби и закуцука напред. Бе по-стръмно, отколкото бе очаквал, но не забави крачка дори за миг.

Щеше да измъкне Либранд жива. Щеше да намери начин.

10:30

Беше лесно.

Вероника прехвърли наум последователността. Плъзна пръсти по бутоните и лостовете, вместо да ги натиска и завърта. Упражняваше се наум. Единственият въпрос бе кога да го направи. Колко време трябваше да даде на Конъл, О’Дойл и Либранд? Прокара пръсти по контролния панел, който вече ѝ се струваше съвсем прост. Толкова прост, че дори дете можеше да изпълни последователността от действия. Всеки, или всичко, което имаше очи и капка мозък, можеше да се справи.

Въздухът бе изпълнен с грохота на реката и потракването на щуращите се сребристи буболечки. Нямаше начин да чуе трите лъскави нови, които изпълзяха от водата и тръгнаха по стената.

10:31

Кейла едва виждаше Конъл в мъглата. Вдигна автомата и стреля в краката му. Докато отпускаше автомата, десният ѝ крак се подхлъзна в гъстата кал, тя политна напред и падна.

Бързо скочи и се затича след Конъл. Бе изгубила поне пет секунди с това подхлъзване, а и коляното я заболя зверски. Но той също накуцваше и тя щеше да го хване.

По лицето ѝ бе полепнал влажен платинен прах. Кейла се втурна след плячката си, без да съзнава, че сега има металически вид, като машина за убиване — каквато всъщност беше.

Ангъс чу потракване на сребристи буболечки някъде над себе си и започна да го обхваща лудост. Бяха тук. Тук в тъмното. Обграждаха го. Приготвяха се да скочат върху него и да го насекат на парчета.

Това светлина ли беше? Отначало помисли, че му се е привидяла. Светлина. Идваше от тунела. Светлина, която подскачаше равномерно и сякаш идваше от човек, който тича. Господ беше чул молбите му! Господ му беше отговорил! Щяха да го спасят!

Светлината се приближаваше. Той се вгледа по-внимателно, като се мъчеше да потисне истеричния си смях. Не знаеше кой идва, но не приличаше на Кейла. Светлината изпълни тунела — и изведнъж Ангъс видя спасителя си.

Сърцето и душата му се свиха на топка.

Над него стоеше О’Дойл и се усмихваше. Беше метнал Либранд на рамо като умряла сърна.

— Здравей, страхливецо — каза О’Дойл. — Надявах се да се засечем.

10:33

Конъл тичаше по брега на реката покрай камъни, скали, сребристи буболечки и безполезни метални отломки от корпуса. Мъглата улавяше лъчите изкуствена синя светлина отгоре. Светлината и сенките се разграничаваха рязко. Той имаше добра преднина, но тя скоро щеше да го настигне, освен ако не успееше да ѝ избяга в дълбините на кораба.

Отляво вееше огромен проход към вътрешността, без съмнение някога служил като главна артерия за вътрешния трафик. Конъл рязко се шмугна в него точно когато зад него рикошира дъжд от куршуми.

Сенките на кораба бяха единственият му шанс да оцелее поне още няколко минути. Но раненото му коляно най-накрая отказа и той падна по гръб.

Лицето му се сгърчи от агония, поражение, безизходица и страх. Стисна коляното си с ръце. И сякаш не му стигаше тази болка, ами и дръжката на ножа се бе врязала в гърба му.

10:35

Вероника препрочете инструкциите за десети път. След като изпълнеше, последователността от действия, трябваше само да натисне един последен бутон. Един бутон, за да задейства дългото пътешествие на сферата към дъното на шахтата. А щом стигнеше дъното, тя щеше да избухне и да взриви цялата планина.

Ако успееше да преплува реката и да се добере достатъчно бързо до Магистралата на Лин, можеше и да се измъкне жива. Но това беше едно голямо „ако“. Ако успееше да пусне бомбата, шансът ѝ за оцеляване бе наистина малък. Това нямаше значение обаче. Тя знаеше какво трябва да направи.

Кръвта ѝ се смрази. Въпреки жегата тя потръпна и започна последователността. Приключи целия процес за по-малко от минута с плавни, уверени движения. Дишаше тежко. Стомахът ѝ се сви, когато задържа пръст над последния бутон. Едно натискане — и огледалната сфера щеше да падне. Едно натискане.

Чу зад себе си шум. Звън на метал. Бързо се извърна. Три сребристи буболечки с дълги заплашителни остриета, стърчащи от клиновидните глави. Приближаваха се бавно.

Препречваха пътя ѝ към реката. Тя не виждаше друг изход. Ноктите им заплашително потракваха по каменния под.

Докато развързваше телта от китките на Ангъс, О’Дойл изумено подсвирна. Дясната ръка на генийчето бе обезобразена. Всички кокалчета бяха подути и окървавени. Ангъс изкрещяваше всеки път, когато О’Дойл ги докоснеше. А той ги докосна малко повече от необходимото.