Габриел Маркес - За любовта и други демони

Една вечер, поради прекомерно вдъхновение, избяга от болницата, за да се промъкне по какъвто и да е начин в манастира. Имаше четири порти. Главната, с въртящото се чекмедже, друга със същите размери откъм морето и два малки черни входа. Първите две бяха непреодолими. На Кайетано не му бе трудно да открие от брега прозореца на Сиерва Мария в павилиона на затвора, тъй като той единствен не беше запушен. Прегледа сградата педя по педя откъм улицата, напразно търсейки и най-малката пролука, през която да се вмъкне.

Беше на път да се откаже, когато си спомни за тунела, през който населението снабдявало манастира по време на Cessatio a Divinis. Тунелите в казарми и манастири бяха много характерни за епохата. В града имаше поне шест известни, а други бяха открити с годините, с техните стенни свещници като от булеварден роман. Един прокажен, който преди бил гробар, разкри на Кайетано търсения от него тунел: неизползваем канал, който свързваше манастира със съседно имение, където през миналия век се намирало гробището на първите клариси. Излизаше точно под павилиона на затвора и срещу висок и груб зид, който изглеждаше недостъпен. Но Кайетано успя да го изкачи, след множество неуспешни опити, тъй като вярваше, че ще постигне всичко със силата на молитвата.

Павилионът беше като тиха вода в нощта. Сигурен, че надзирателката спи отвън, внимаваше само за Мартина Лаборде, която хъркаше на полуотворена врата. До този момент напрежението от преживяването го бе държало в тревога, но когато се видя пред килията, с отворен катинар в халката, сърцето му изскочи извън себе си. Побутна вратата с върха на пръстите си, животът му спря, докато трая скърцането на пантите, и видя Сиерва Мария, заспала под светлината от кандилото на Пресветия. Тя внезапно отвори очи, но не го позна веднага в платнената роба на болногледач на прокажени. Той й показа окървавените си нокти.

„Изкачих оградата“, й каза беззвучно.

Сиерва Мария не се трогна.

„За какво“, каза.

„За да те видя“, каза той.

Не намери какво повече да каже, объркан от треперенето на ръцете и пукнатините в гласа си.

„Вървете си“, каза Сиерва Мария.

Той няколко пъти поклати отрицателно глава от страх, че гласът ще му изневери. „Вървете си“, повтори тя. „Или ще викам.“ Той беше в този момент толкова близо до нея, че можеше да усети девствения й дъх.

„Дори да ме убият, няма да си ида“, каза. И изведнъж се усети от другата страна на страха и добави с твърд глас: „Така че, ако ще викаш, можеш да започваш още сега.“

Тя прехапа устни. Кайетано седна на леглото и й разказа подробно за наказанието си, но не й каза причините. Тя разбра повече, отколкото той бе способен да каже. Погледна го без подозрения и го попита защо не носи превръзката на окото.

„Вече не ми трябва“, каза той окуражен. „Сега затварям очи и виждам коса като златна река.“

Отиде си след два часа, щастлив, защото Сиерва Мария прие той да дойде отново, стига да й донесе любимите й сладки от пазара. Дойде толкова рано следващата вечер, че все още имаше живот в манастира, а нейното маслениче светеше, за да довърши бродерията на Мартина. Третата вечер донесе фитили и зехтин, за да подсили светлината. Четвъртата вечер, събота, часове наред й помага в пощенето на въшките, които отново се бяха навъдили в затвора. Когато косата бе чиста и сресана, той за пореден път усети ледената пот на изкушението. Легна до Сиерва Мария с неравно дишане и срещна бистрите й очи на педя от своите. И двамата се смутиха. Той, молейки се от страх, издържа погледа й. Тя се реши да заговори:

„На колко сте години?“

„Навърших трийсет и шест през март“, каза той.

Тя внимателно го огледа.

„Вече сте старче“, му каза с нотка на присмех. Забеляза браздите на челото му и добави с цялата безпощадност на възрастта си: „Сбръчкано старче.“ Той го прие добронамерено. Сиерва Мария го попита защо има бял кичур.

„Това е белег“, каза той.

„Изкуствен“, каза тя.

„Естествен“, каза той. „И майка ми го имаше.“

До този момент не бе престанал да я гледа в очите, а тя не даваше признаци за отстъпление. Той въздъхна дълбоко и рецитира:

„О, сладки спомени, за мое зло открити.“

Тя не разбра.

„Това е стих от дядото на моята прапрабаба“, й обясни той. „Написал е три еклоги, две елегии, пет песни и четирийсет сонета. И повечето за една португалка без особени достойнства, която никога не станала негова, първо, защото той бил женен, и след това, защото тя се оженила за друг и умряла преди него.“