Габриел Маркес - За любовта и други демони

„Ще сме вие и аз срещу всички“, каза.

„Затова се изненадах, че дойдохте“, каза Абренунсио. „Аз не съм нищо, освен жадуван трофей в ловния периметър на Светата инквизиция.“

„Истината е, че дори не знам със сигурност защо дойдох“, каза Делаура. „Освен ако това същество не ми е било наложено от Светия Дух, за да изпита силата на вярата ми.“

Бе му достатъчно да го каже, за да се освободи от примката въздишки, която го стягаше. Абренунсио го погледна в очите, до дъното на душата, и разбра, че всеки миг ще заплаче.

„Не се измъчвайте напразно“, му каза с успокояващ тон. „Може би сте дошли само защото сте имали нужда да поговорите за нея.“

Делаура се почувства гол. Стана, огледа се за пътя към вратата и не се втурна в лудешки бяг само защото бе полуоблечен. Абренунсио му помогна да навлече все още мокрите си дрехи, докато се опитваше да го забави, за да продължат разговора. „С вас бих разговарял, без да спра, до следващия век“, му каза. Опита се да го задържи с шишенце прозрачни капки за очи, за да излекува упоритостта на затъмнението в окото си. Накара го да се върне от вратата, за да потърсят куфарчето, което бе забравил някъде из къщата. Но Делаура изглеждаше плячка на смъртна болка. Благодари за следобеда, лекарската помощ, капките, но единствената му отстъпка бе, че обеща да дойде друг път за повече време.

Не можеше да понесе нуждата да види Сиерва Мария. Едва забеляза, чак на вратата, че е навъсена вечер. Бе престанало да вали, но канавките бяха препълнени от бурята и Делаура тръгна по средата на улицата с вода до глезените. Вратарката на манастира се опита да му препречи пътя поради наближаващия час за прибиране. Той я отмести встрани:

„Заповед на сеньор епископа.“

Сиерва Мария се събуди уплашена и не го позна в мрака. Той не знаеше как да й обясни защо идва в толкова различно време и измисли повода в момента:

„Баща ти иска да те види.“

Момичето позна куфарчето и лицето му пламна от гняв.

„Но аз не искам“, каза.

Объркан, той я попита защо.

„Защото така“, каза тя. „Предпочитам да умра.“

Делаура се опита да освободи ремъка на здравия й глезен, като смяташе, че ще й хареса.

„Оставете ме“, каза тя. „Не ме докосвайте.“

Той не й обърна внимание и момичето пусна откос плюнки в лицето му. Той остана твърд и й подаде другата си буза. Сиерва Мария продължи да плюе. Той отново смени бузата, пиян от напора на забранено удоволствие, който се надигна от недрата му. Затвори очи и се помоли с душата си, а тя продължаваше да го плюе, и колкото повече той се наслаждаваше, толкова повече тя освирепяваше, докато осъзна безполезността на своя гняв. Тогава Делаура стана свидетел на страховитото зрелище на истинска обсебена. Косата на Сиерва Мария оживя и се оплете като змиите на Медуза, а от устата й потекоха зелени лиги и низ от ругатни на нечестиви езици. Делаура размаха разпятието си, доближи го до лицето й и извика ужасен:

„Излез оттам, който и да си, звяр на преизподнята.“

Виковете му разпалиха тези на момичето, което бе на път да изпочупи катарамите на ремъците. Надзирателката дотича уплашена и се опита да я укроти, но само Мартина успя да го направи с небесните си обноски. Делаура избяга.

Епископът бе обезпокоен, че не дойде за четенето на вечеря. Даде си сметка, че плува в някакъв лично негов облак, където нищо от този свят, нито от другия нямаше значение, освен ужасяващия образ на Сиерва Мария, осквернена от дявола. Избяга в библиотеката, но не можа да чете. Моли се с ожесточена вяра, пя песента на теорбата, плака със сълзи като врял зехтин, които изгориха вътрешностите му. Отвори куфарчето на Сиерва Мария и постави нещата едно по едно върху масата. Изучи ги, помириса ги с ненаситно желание на тялото, обича ги и разговаря с тях в безсрамни хекзаметри, докато не издържа повече. Тогава съблече тялото си до кръста, извади от чекмеджето на работната маса железния бич, който никога не бе се осмелявал да докосне, и започна да се налага с ненаситна омраза, която нямаше да му даде покой, докато не изтръгнеше от вътрешностите си и последната следа от Сиерва Мария. Епископът, който не го изпускаше от внимание, го завари да се въргаля в локва от кръв и от сълзи.

„Демонът е, отче мой“, каза му Делаура. „Най-ужасният от всички.“

Епископът го извика на обяснение в кабинета си и изслуша невъзмутимо откровената му и изчерпателна изповед, съзнавайки, че не извършва тайнство, а съдебно действие. Единствената пристрастност, която прояви към него, бе, че запази в тайна истинското му провинение, но сне от него своите препоръки и привилегии без никакво публично обяснение и го изпрати да служи като болногледач на прокажените в болницата „Божия любов“. Той помоли за утехата да служи литургията в пет за прокажените и епископът му я отпусна. Коленичи с усещане на дълбоко облекчение и казаха заедно „Отче наш“. Епископът го благослови и му помогна да се изправи.