Робърт МакКамън - Стингър

— Остави тая работа, amigo — каза Кърт, след като долови същността на казаното. — Няма изход.

Обърна се към офицерите. Бъкнър беше написал ново изречение на дъската: „От жизнено значение е да бъде намерен Роудс. Трябва да разберем какво е положението.“

— Положението е направо шибано — отговори Кърт и се изсмя пресилено.

— Опитваме се да се измъкнем — каза шофьорът на камионетката. В гласа му се прокрадваше паника. — Жена ми и децата. Трябва да се измъкнем.

— Не и по това шосе. — Кърт разпери ръце в посока изток-запад. Решетката беше плътна и в двете посоки. — Май е по-добре да се отправите обратно към града.

— Не! Трябва да се измъкнем!

— Това беше моята кола. — Кърт посочи с палец горящите останки. — Удари се в проклетата решетка.

Наведе се, вдигна голям колкото юмрук камък и го хвърли в решетката. Чу се бързо пукане и камъкът избухна и се пръсна на огнени парченца.

— Не мисля, че искаш от семейството ти да остане само едно мазно петно, нали така?

Човекът се поколеба. Сбръчканото му лице излъчваше покруса. Погледна назад към жена си и сина си, после отново към решетката.

— Не — каза най-сетне. — Не искам това.

Кърт погледна към офицерите от военновъздушните сили. Бъкнър все още държеше високо дъската и Кърт му направи знак „Окей“ с ръка.

— Много ще ти бъда благодарен, ако ме закараш до града — каза той на мексиканеца. — Никой няма да се измъкне по това шосе тази нощ.

— Si. — Мъжът остана за миг, неспособен да вземе решение, после отиде да каже на жена си, че в края на краищата нямаше да заминат за Одеса.

Кърт отиде до мястото, където изгорялото същество се беше заровило в пясъка. Все още не беше помръднало. Той събра слюнка и се изплю. Тя започна да цвърчи веднага щом попадна на краката на онова нещо. Кърт се оттегли заднишком и се качи в каросерията на камионетката. Намести се между щайгите и една бамбукова маса. Малкото момче с големи и черни като маслини очи седеше с кръстосани крака от другата страна и го изучаваше внимателно. В една клетка писукаха и се щураха уплашено четири пилета, а камионетката се разтресе, сякаш всеки миг щеше да рухне. Мексиканецът беше включил на задна и се отдръпваше от решетката. После направи завой и се насочи към Пъкъл. Кърт наблюдаваше светлините на военните прожектори, докато един завой не ги скри от погледа му. После отпусна брадичка върху ожулените си колене и се опита да не мисли за Клуба на Боб Уайър, където петима мъже лежаха мъртви и осакатени. Беше невъзможно. Изведнъж се разтрепера целият и очите му се напълниха със сълзи. Усети, че се разпада на парчета. Трябва да намеря Коди. Трябва да намеря момчето си.

Нещо го дърпаше за маншета на панталона. Малкото момче се беше спуснало долу при него и му говореше:

— Ще се оправи, господин. Ще се оправи.

Детето бръкна в джоба на мръсните си джинси и извади полупразно пакетче ментови „Животворни бонбони“. Предложи следващия на Кърт, а той видя закачалка за вратовръзки в ръката на своя син и сърцето му без малко да се пръсне.

Наведе глава, а момченцето извади един от „Животворните бонбони“ и го остави до него.

Ръцете на Коди изтръпнаха. Всичката им кръв се бе оттекла и краката му тежаха като петдесеткилограмови торби цимент. Може би бяха минали десет минути, откак бе тръгнала Дофин, най-много петнайсет, но силите му бързо се изчерпваха. Можеше само да виси, да търпи потта да се стича по лицето му и да стиска със схванатите си пръсти тръбата.

— Няма ли кой да ми помогне? — извика момчето и веднага съжали.

Тръбата се залюля и нови буци пръст се затъркаляха отгоре. Тя ме изостави — помисли си той. — Няма да се върне. По дяволите, може би дори не разбра, че съм в беда. Не, не — поправи се, обзет от паника. — Отиде да търси помощ. Разбира се, ще се върне. Нямаше друг избор, освен да се държи, но от шока и липсата на кръв мускулите на ръцете и раменете му бяха безчувствени като измръзнали.

Изведнъж чу нещо, от което по гърба му полазиха тръпки.

Беше съвсем тих звук. Отначало помисли, че е от пръстта, която се свлича на дъното. Но колкото повече слушаше, толкова повече се уверяваше, че греши. Беше потаен влажен звук от пробиването на нещо.

Затаи дъх. Нещо се движеше в тъмнината отдолу.

— Локет! Долу ли си?

Викът така го стресна, че без малко да изпусне тръбата. Вдигна очи и различи някакъв силует, който бе надвесен над дупката.

— Да! Тук съм!

Светна фенерче и лъчът му обходи дупката.