Робърт МакКамън - Стингър

Кърт се изправи. Краката му малко трепереха, но иначе бяха в ред. Езикът му попадна на още един зъб от лявата страна, който се държеше само на косъм. Бръкна в устата си и го дръпна.

Нещо се измъкна тичешком от останките на буика. Насочваше се право към Кърт, но той беше твърде шокиран, за да се помръдне.

Нещото беше като черен въглен, прегърбено и изкривено. Изглежда, беше без глава, само изгорял труп с една ръка, гърчеща се до него като настъпана змия. В основата на гръбнака имаше още нещо, дълго около метър и половина и обгоряло, което се мяташе диво напред-назад.

Въпреки това Кърт не помръдваше. Знаеше, че трябва, но мозъкът му не можеше да изпрати сигнал към краката му.

Страшилището мина, залитайки, на около три метра пред него. Той долови гадна сладникава воня, вероятно от горящата пластмаса, и чу силно, всяващо ужас съскане. Онова се препъна, продължи още шест крачки, падна на колене и започна трескаво да рови с единствената си ръка. Разхвърча се пясък, то заби безглавата шия и раменете си в дупката, а краката му изритваха пясъчни фонтани. След няколко секунди се беше заровило вече до кръста. Тогава започна да се гърчи неудържимо, а краката му затрепераха в последни немощни конвулсии.

Накрая замръзна неподвижно, изцяло скрито под пясъка, с изключение на почернелите крака.

Каквото и да беше, Кърт не би се приближил до него дори да му даваха милион долара и цял камион с „Кентъки Джент“. Всъщност уискито беше последното нещо, което искаше в този момент. Копнееше за глътка вода, която да измие гадостта в устата му. Започна да отстъпва от овъгленото същество. То не помръдна повече, не се изправи от пясъка и той започна да се моли на Бога дано да беше мъртво.

Обърна се замаян към решетката. Всичко му се струваше мъгляво като в сън.

Отвъд нея имаше не само щатски полицейски коли, но и няколко тъмносини коли, камиони без номера и две бели камионетки. А също и много хора — в полицейски униформи, а също и в тъмносини, с фуражки. Правителствени органи — реши Кърт. — Прилича на синята униформа на военновъздушните сили.

Приближи се до решетката, за да погледне по-отблизо. От нея се чу слабо бръмчене и той веднага усети остра болка в тъпанчетата си. Във въздуха замириса на гръмотевична буря.

До колите се приземи хеликоптер. Кърт виждаше как перките се въртят, но не чуваше никакъв звук. Зад него, вдясно, имаше два големи камиона с ремаркета, както и разни други камиони. В далечината по шосе №67 приближаваха множество светлини. Има задръстване, предположи Кърт. Издуха кръв и сополи от носа си и се избърса в одраната си ръка.

От другата страна на решетката настъпи оживление. Събра се група от седем-осем мъже. Някои от тях замахаха към Кърт да приближи. От напрегнатите им лица можеше да се досети, че викаха, но не чуваше никакъв звук.

Приближи на около два метра от решетката и спря. На земята отляво на него имаше нещо, което приличаше на полуизгорял койот.

Някакъв мъж в панталони от маскировъчен плат и сива фланелена риза размаха ръце да привлече вниманието му. Той нагласи ръцете си като фуния и очевидно започна да крещи нещо. Кърт поклати глава и посочи ушите си. Последва бързо съвещание между мъжете и един от тях изтича до едната камионетка.

Друг мъж в униформа на военновъздушните сили и кепе с козирка излезе от групата и се втренчи в Кърт с тъмните си, хлътнали около ястребов нос очи. Кърт виждаше името на персоналната му значка — „Полк. Бъкнър“. Не знаеше какво да прави, затова му козирува весело. Бъкнър му кимна мрачно.

Онзи, който беше изтичал до камионетката, се върна с дъска за писане и маркер. Бъкнър го взе от него и надраска нещо, после го вдигна към Кърт: „Жив ли е полковник Роудс?“

Кърт си спомни чутото в Клуба на Боб Уайър за някакъв офицер от военновъздушните сили и извика:

— Мисля, че да. — Но разбра, че и те не го чуваха, затова кимна в отговор.

Бъкнър откъсна първия лист от дъската и написа нов въпрос: „Можете ли да откриете Роудс и да го доведете тук?“

Кърт произнесе само с движение на устните си „Как?“ и махна към останките от буика си. Мъжът посочи нещо зад него и Кърт се обърна да погледне.

Пълната със стари мебели камионетка тъкмо изскърца и спря. Шофираше едър мексиканец, който излезе от нея и зяпна решетката. На седалката до него седеше жена с бебе на ръце, а малкото момче в каросерията се изкачи най-отгоре, за да вижда по-добре. Мъжът се приближи, говорейки бързо на испански.