Стивън Кинг: Възкресяване

Преместих ръката си и напипах нещо във водата. Нещо метално с жлеб в средата.

— Май го открих.

— И аз така мисля. Откри релсата, по която се движи Исус.

— Ааа, това е фокус! — възкликнах. Бях гледал фокусници в шоуто на Ед Съливан, а Кон притежаваше комплект за илюзионисти, подарък за рождения му ден, макар че от всички пособия за фокуси бяха останали само плаващите топки и изчезващото яйце.

— Точно така.

— И когато Исус е вървял към лодката по водата, също е направил фокус, нали?

— Понякога — въздъхна Джейкъбс — се страхувам да не би наистина да е било трик.

Изглеждаше толкова тъжен и отнесен, че пак ме достраша, но и ми дожаля за него. Не разбирах как може да е тъжен човек, който държи в гаража си такъв чистичък и подреден въображаем свят като Езерото на мира.

— Това е суперфокус — казах и го потупах по ръката.

Той излезе от унеса и се усмихна:

— Прав си. Липсват ми жена ми и момченцето ми. Сигурно затова те поканих да ми гостуваш, но е време да те заведа обратно у вас, Джейми.

Преди да пресечем шосе № 9, отново ме хвана за ръката, макар че отникъде не се задаваха коли, и не я пусна по целия път до вкъщи. Нямах нищо против, дори ми харесваше. Знаех, че ме пази.

След няколко дни госпожа Джейкъбс и Морис пристигнаха в Харлоу. Малкият беше смотан дребосък с памперс, но тя беше красива. В съботата преди преподобният Джейкъбс да застане за първи път на амвона в нашата църква, с Кон и Тери му помогнахме да пренесе Езерото на мира в сутерена на църквата, където всеки четвъртък щяха да се провеждат занятията на вечерното училище. След като водата беше източена, релсата на дъното се виждаше много добре.

Преподобният Джейкъбс закле Тери и Кон да пазят тайна, за да не развалят илюзията за малките деца (което създаде в мен приятното усещане, че съм голям). Те обещаха тържествено и май удържаха на думата си, но осветлението в църковния сутерен беше много по-силно, отколкото в гаража, и ако човек застанеше по-близо и се вгледаше, щеше да види, че Езерото на мира е само локва. Виждаше се и релсата с жлеба. До Коледа всички знаеха за трика.

— Чиста проба шашмалогия — каза ми Били Пакет един четвъртък следобед. С брат му Рони мразеха вечерното училище, но майка им ги принуждаваше да го посещават. — Ако пак ми излезе с този номер и вземе да разказва за ходенето по водата, ще повърна.

Идваше ми да му забия един, обаче беше по-як от мен. И ми беше приятел. Пък и беше прав.

Уволниха преподобния Джейкъбс заради проповедта, която изнесе в неделя, 21 ноември 1965. Лесно уточних датата в интернет, защото имах ориентир: беше точно седмица преди Деня на благодарността. Седем дни по-късно той напусна нашия живот. Напусна го сам — Патси и Морис, наричан от хлапетата от църковното училище Мори Лепката, вече ги нямаше. Нямаше я и колата „Плимут Белведере“, автоматик с бутон.

Спомените ми за трите години между деня, в който за първи път видях Езерото на мира, до деня на Потресаващата проповед, са учудващо ясни, макар че преди да подхвана този разказ, щях да ви кажа, че почти съм забравил случката. Та и кой ли си спомня подробности от живота си между шестата и деветата си година? Писането е прекрасно, но и ужасно занимание. То отприщва извори от спомени, които са били затлачени.

Възнамерявах да изложа събитията накратко, но ми се струва, че мога да напиша цял роман, и то обемист, за онези години и за онзи свят, толкова различен от настоящия. Спомням си как мама гладеше по комбинезон и изглеждаше неземно красива под светлината на утринното слънце. Помня провисналите си, мръснозелени бански гащета и как се къпехме с братята ми в езерото Харис. Лъжехме се един друг, че на дъното има кравешки лайна, а то беше покрито с тиня ( вероятно с тиня). Помня сънливите следобеди в малкото училище, когато седях върху зимните палта, натрупани на пейката в Къта по правопис, и се мъчех да накарам горкия малоумник Дики Озгуд да напише правилно „жираф“. Почти го чувам как заеква: „Зъ-зъ-защо да го пъ-пъ-пиша, като нъ-нъ-никога не съм въ-въ-виждал жираф?“

Помня плетеницата от черни пътища, пресичащи града ни; помня как в мразовитите априлски дни играех на топчета в училищния двор през междучасията. Помня как вятърът свистеше в боровите клони, докато лежах и чаках сънят да ме споходи, след като бях казал молитвата си. Сякаш виждам как татко излиза от гаража с нахлупената си шапка с надпис „ТЕЧНИ ГОРИВА «Мортън»“: държи гаечен ключ и от кокалчетата на пръстите му, изцапани с грес, струи кръв. Помня шоуто на Кен Маккензи: пускаше от серийките за Попай Моряка, но понякога бях принуден да отстъпя телевизора на Клеър и нейните приятелки, които умираха да гледат „Американ бандстанд“ 6 6 American Bandstand — музикално телевизионно шоу, излъчвано в различни версии между 1952 и 1989. — Б.пр. и да обсъждат тоалетите на участничките. Помня залези, червени като кръвта по пръстите на баща ми. От тези спомени се разтрепервам.