Стивън Кинг: Възкресяване

Стоях до пощенската кутия и ги видях, като слязоха от буса. Докато се тътреха нагоре, аз ги слушах как се джавкат както винаги, преподобният Джейкъбс излезе от нас, попита дали съм готов и ме хвана за ръка, все едно ми беше баща.

— Да, сър — отговорих и заслизахме по хълма. По средата на пътя се засякохме с Анди и с Клеър. Анди попита къде отивам.

— В къщата на преподобния Джейкъбс — отговорих. — Щял да ми покаже нещо. Изненада е.

— Не се бави — предупреди ме Клеър. — Твой ред е да слагаш масата. — Погледна Джейкъбс, но бързо извърна очи, сякаш ѝ беше трудно да го гледа. До края на годината също като всичките си приятелки се влюби до уши в него.

— Ще ви го върна скоро — обеща Джейкъбс.

Хванати ръка за ръка, продължихме надолу по склона и излязохме на шосе № 9. Наляво то водеше към Портланд, надясно — към Гейтс Фолс, Касъл Рок и Луистън. Спряхме и се огледахме, което беше смехотворно, защото по това шосе минаваха коли само през лятото. После тръгнахме край ливади и ниви с царевица, чиито изсъхнали стебла шумоляха под лекия есенен вятър. След десет минути стигнахме до пасторския дом — бяла, спретната къща с черни кепенци. Зад нея беше Първа методистка църква, което също беше смехотворно, защото в Харлоу нямаше друга методистка църква.

Единственото друго място за богослужение в градчето ни беше Църквата на Силом. Според баща ми нейните последователи бяха от умерени до пълни откачалки. Те не се придвижваха с каручки с коне, мъжете и момчетата винаги носеха широкополи черни шапки, а жените и момичетата — дълги бели рокли и бели бонета. Според татко хората от тази общност претендирали, че знаят кога ще дойде краят на света. Пишело го в някаква специална книга. Майка казваше, че всеки в Америка има право да вярва в каквото си иска, стига да не вреди на другите, но не и че татко не е прав. Нашата църква беше по-голяма от тази на Силом, обаче много семпла. Освен това нямаше висока кула. Имало преди години, но през двайсетте години на миналия век била съборена от ураган.

С преподобния Джейкъбс тръгнахме по алеята към входа на дома му. Забелязах с интерес, че има син плимут „Белведере“ — много готина кола.

— Как става превключването? С лост или с бутон? — попитах.

Той изненадано ме погледна и се усмихна:

— С бутон. Колата е сватбен подарък от моите родители по сватовство.

— Сватовството като светотатство ли е?

— В моя случай — да. — Преподобният се разсмя. — Обичаш ли коли?

— Всички обичаме коли! — възкликнах. Имах предвид всички в моето семейство, въпреки че не беше съвсем вярно. Клеър и мама, и въобще жените, не си даваха сметка колко яко нещо са колите. — Когато татко стегне „Ракетата на колела“, ще участва в автомобилните състезания в Касъл Рок.

— Сериозно?

— Е, няма той да кара. Мама не му дава, защото било опасно, затова ще даде колата на друг шофьор. Може би на Дуейн Робишо — този, дето държи магазина „Брауни“ с родителите си. Той участва в миналогодишния крос, обаче двигателят му се подпали. Сега търсел кола, с която да се състезава.

— Семейство Робишо идват ли на църква?

— Ами…

— Ще го приема като не. Да отидем в гаража, Джейми.

Вътре беше тъмно и миришеше на мухъл. От тъмнината и от миризмата малко ме достраша, но Джейкъбс изглеждаше спокоен. Заведе ме още по-навътре в мрака, после спря и ми посочи нещо. Като го видях, зяпнах.

Той тихо се засмя — като човек, който е горд от себе си.

— Добре дошъл при Езерото на мира, Джейми.

— Леле!

— Измайсторих го, докато чаках Патси и Мори да пристигнат. По план трябваше да се занимавам с къщата — и наистина отхвърлих доста работа, поправих помпата за изваждане на вода от кладенеца например, но докато Патси не пристигне с мебелите, ръцете ми са вързани. Майка ти и дамите от Женското дружество са почистили идеално, моето момче. Господин Латур е пътувал всеки ден от остров Ор, където е живял, така че всъщност никой не е обитавал този дом от Втората световна насам. Благодарих на майка ти, но ще се радвам, ако и ти ѝ благодариш от мое име.

— Непременно — казах, но не мисля, че предадох благодарностите му, защото почти не чувах думите му. Цялото ми внимание беше приковано в масата, която заемаше почти половината гараж. Върху нея имаше панорамен макет на местност, пред който моята Череп планина бледнееше. Оттогава съм виждал доста подобни макети (предимно на витрините на магазини за играчки), но по тях се движат електрически влакчета. На масата на Джейкъбс нямаше влакче. Всъщност не беше маса, а шперплатов плот с размери около три метра и половина на един и петдесет, поставен върху няколко стойки за рязане на дърва. Върху плота Джейкъбс беше пресъздал миниатюрна пасторална местност. По диагонал се издигаха електрически стълбове, високи към четирийсет сантиметра, а по средата имаше езеро с истинска вода, която блестеше в яркосиньо дори в тъмнината.