Стивън Кинг: Възкресяване

Но през този ден бързо ги забравих, защото отново и отново провеждах битката за Череп планина, но в различни варианти. Най-задоволителният беше адаптация на плана на господин Джейкъбс: част от американската армия беше предприела фронтално нападение, а останалите войници бяха заобиколили планината и им бяха устроили засада.

— Ват ист дас? — изкрещя един шваба, преди да го прострелят в главата.

Тъкмо взе да ми доскучава (питах се дали да не отида да си взема от сладкиша, ако Кон и Анди не го бяха излапали, разбира се), върху мен и бойното поле отново падна сянка. Вдигнах поглед и видях господин Джейкъбс, който държеше чаша с вода.

— Майка ти ми услужи. Искаш ли да ти покажа нещо?

— Да.

Той отново коленичи и изля водата върху Череп планина.

— Буря! — извиках и заръмжах, все едно боботеха гръмотевици.

— Щом казваш. Има и мълнии. Виж какво ще стане сега. — Изпъна показалците си като дяволски рога и ги пъхна в мокрия пясък. Този път дупките останаха. — Готово! Ето ти пещери. — Взе два немски войника и ги пъхна в отворите. — Трудно ще бъдат извадени от убежището им, генерале, но съм сигурен, че храбрите американски бойци ще се справят.

— Яко! Благодаря!

— Ако започне да се рони, пак полей с вода.

— Добре.

— И не забравяй да върнеш чашата в кухнята, когато приключиш с битката. Не искам да си имам неприятности с майка ти през първия си ден в Харлоу.

Обещах му и подадох ръка:

— Дайте лапа, господин Джейкъбс.

Той се засмя, ръкува се с мен и тръгна по Методист Роуд към пасторската къща, където щеше да живее със семейството си три години, преди да го уволнят. Проследих го с поглед, после отново се обърнах към Череп планина.

Преди да подхвана нова битка, над бойното поле отново падна сянка. Този път беше на баща ми. Той клекна и се подпря на едно коляно, като внимаваше да не смачка някой американски войник.

— Е, Джейми, какво мислиш за новия пастор?

— Харесва ми.

— И на мен. Майка ти също го хареса. Започва много млад и ние сме първата му енория, но мисля, че ще се справи. Особено с Младежката задруга. Младежта се разбира с младежта.

— Виж, татко, Джейкъбс ми показа как да правя пещери. Само трябва да полея с вода и пръстта става като кал.

— Разбирам. — Той разроши косата ми. — Хубаво да се измиеш преди вечеря, чу ли? — Вдигна чашата и добави: — Да я занеса ли в кухнята?

— Да, моля, много благодаря.

Татко я взе и тръгна към къщи. Аз пак се обърнах към Череп планина и видях, че пръстта е изсъхнала и пещерите отново са се срутили. Войниците в тях бяха погребани живи. Голямо чудо — нали бяха от лошите?

В днешно време дотолкова сме се наплашили от сексуалните извращения, че никой разумен родител не би оставил шестгодишния си син при почти непознат мъж, който живее сам (макар и само за няколко дни), но майка ми направи тъкмо това, и то без капчица колебание.

В понеделник в три без четвърт следобед преподобният Джейкъбс (мама каза, че това е правилното обръщение) — дойде в дома ни на Методисткия хълм и почука на рамката на вратата с комарника. Седях на пода в хола и оцветявах книжка, мама гледаше „Позвъни и спечели“ по Дабъл Ю Си Ес Ейч. Беше изпратила заявка за участие и се надяваше този месец да спечели голямата награда — прахосмукачка „Електролукс“. Знаеше, че шансовете ѝ не са големи, но често се шегуваше, че надеждата крепи глупака.

— Ще разрешите ли да ви отнема най-малкия ви син за половин час? — попита преподобният Джейкъбс. — Държа в гаража нещо, което може да му е интересно.

— Какво е? — извиках и скочих на крака.

— Изненада. После ще разкажеш на майка си.

— Мамо, ще ме пуснеш ли?

— Разбира се, но първо се преоблечи, Джейми. Докато той се приготви, ще пиете ли чаша чай с лед?

— С удоволствие. И аз ще ви питам нещо. Може ли да ме наричате Чарли?

Тя се позамисли, после отговори:

— Не, обаче ще се опитам да ви наричам Чарлс.

Смених с тениска и с джинси дрехите, с които ходех на училище, слязох при мама и преподобния и понеже те си говореха за някакви неща за възрастни, излязох на улицата да чакам училищния автобус. С Кон и Тери посещавахме малкото училище на шосе № 9, което беше на четиристотин метра от нас, но Анди учеше в окръжната прогимназия, а Клеър беше първокурсничка в гимназията в Гейтс Фолс. („Важното е да си първа в курса “ — казваше ѝ мама. Това също беше шега.) Автобусът ги оставяше на пресечката на шосе № 9 и Методист Роуд в подножието на Методисткия хълм.