Стивън Кинг: Възкресяване

Имам още хиляди спомени (повечето са хубави), но не съм седнал с розови очила пред компютъра, за да подсмърчам с носталгия по миналото. Избирателната памет е сред най-големите недостатъци на хората на възраст и е доста дразнеща. Не всичко беше хубаво. Живеехме на село и по онова време животът там беше труден. Предполагам, че още е така.

Ръката на приятеля ми Ал Ноулс попадна в сортировачката за картофи и той остана без три пръста, преди господин Ноулс да изключи проклетата машина. Бях там и помня как конвейерът се обля в кръв. Помня как пищеше Ал.

Баща ми (заедно със своя верен, но нефелен помощник Тери) стегна „Ракетата на колела“ — божичко, как ръмжеше и трещеше, когато той форсираше мотора! Татко я пребоядиса, изрисува отстрани номер 19 и я даде на Дуейн Робишо да се състезава на ралито в Касъл Рок. Още на първата обиколка кретенът се преобърна и смачка колата. Самият той се отърва без драскотина.

— Педалът за газта блокира — обяви, хилейки се като ненормален, само дето не каза „газта“, а „гъза“ , при което баща ми му отвърна, че единственият гъз е бил зад волана.

— Чавка ли ти е изпила ума, че да дадеш толкова ценно нещо на някой от фамилия Робишо? Това да ти е за урок — сопна му се мама, а той така тикна ръце в джобовете си, че чак ластикът на гащите му се показа. Може би се страхуваше ръцете му да не му се изплъзнат и да ѝ посегне.

Лени Макинтош, синът на пощальона, остана без око, когато се наведе да провери защо пиратката, която беше сложил в празната консервена кутия, още не е гръмнала.

Брат ми Конрад си загуби гласа.

Да, не всичките ми спомени са хубави.

За първата проповед на преподобния Джейкъбс в църквата се бяха събрали много повече хора, отколкото по времето, когато шишкавият, белокос, добродушен господин Латур изнасяше своите добронамерени, но неразбираеми проповеди, а в Деня на майката (или в Неделята на майката, както я наричаше той) задължително се просълзяваше. (Тези подробности ми разказа след години мама — аз почти не помня господин Латур). Присъстваха не само двайсетина души като при Латур, а поне четири пъти повече. Помня как гласовете им се извисяваха при Славословието:

— Слава Теб, Царю небесний, за благата, слава Теб от всички твари на земята.

Като ги слушах, тръпки ме побиваха. Госпожа Джейкъбс не пестеше сили на хармониума и русата ѝ коса, привързана със семпла черна панделка, блестеше с всички цветове на дъгата от светлината, проникваща през прозореца със стъклопис.

Тръгнахме обратно към къщи en famille , официалните ни неделни обувки вдигаха облачета прах; понеже бях зад гърба на нашите, чух как мама изрази своето одобрение.

— Опасявах се, че като е такъв младок, ще ни дръпне лекция я за човешките права, я за отмяна на военната повинност или нещо подобно — каза с облекчение. — Обаче чухме чудесна проповед с пасажи от Библията. Предполагам, че хората ще се завърнат в църквата, не мислиш ли?

— За известно време — промърмори татко.

— Ах, ти, петролният магнат! Великият скептик! — шеговито го смъмри тя и го щипна по ръката.

Всъщност и двамата се оказаха прави. Посещаемостта не спадна до нивото при господин Латур (едва дванайсетина души през зимния период, сгушени един до друг, за да се топлят, защото в мразовитата църква имаше само една печка на дърва), но броят падна на шейсет, после на петдесет и накрая на четирийсет, където се задържа, потрепвайки като стрелка на барометър в променлив летен ден. Никой не обвиняваше за този отлив господин Джейкъбс, чийто проповеди бяха винаги ясни, приятни и подкрепени с текстове от Библията (и никога не засягаха смущаващи въпроси като атомните бомби или протестните Маршове на свободата). Хората бяха престанали да ходят на църква — това беше причината.

— В днешно време почти всички се отдръпнаха от Бога — каза майка ми веднъж, когато в църквата имаше само шепа хора. — Но ще дойде ден горчиво да съжаляват.

През тези три години Братството на младите методисти също претърпя скромен ренесанс. В епохата Латур на заниманията на вечерното училище рядко присъстваха повече от дузина деца, като четири от тях носеха фамилното име Мортън: Клеър, Анди, Кон и Тери. Тогава бях твърде малък, за да ходя на тези занимания, затова Анди понякога ми биеше чимбери и ме наричаше щастливото овчарче. Веднъж попитах Тери какво са правили навремето в това училище, той сви рамене и с досада отговори:

— Пеехме, четяхме от Библията, обещахме никога да не пием алкохол и да не пушим цигари. Пасторът ни учеше да обичаме майките си. Каза ни, че котколиците ще отидат в ада, защото боготворят идоли, и че евреите обичат парите. И ако някой ни разказва мръсни вицове, да си представим, че Исус слуша.