Стивън Кинг: Възкресяване

— Не си убил никого и очевидно не си се самоубил — добавя Ед и се усмихва на духовитата си забележка. — Освен ако не халюцинирам.

— Не халюцинираш.

— И не изпитваш желание да отнемеш живота си.

— Не.

— Дори когато съществува теоретична възможност, така ли? Да речем, когато нощем те измъчва безсъние.

— Не!

Напоследък животът ми никак не е розов, но антидепресантите са голяма работа — отново чувствам почва под краката си. Самоубийството не влиза в плановете ми. Пък и като знам какво ме очаква след смъртта, ще направя всичко възможно да удължа живота си. Има и още нещо. Чувствам — със или без основание, — че съм длъжен да изкупя много свои грехове. Тъкмо затова се опитвам да бъда за пример и да върша добри дела. Често готвя в кухнята за бедни на Аупуру Стрийт. Два пъти седмично давам дежурства в благотворителната организация „Гудуил“ намираща се до пекарната „Хавайска гъска“ на Кеолу Драйв. Мъртвият не може да изкупи греховете си, нали?

— Ще те питам още нещо, Джейми — защо се различаваш от другите леминги и не изпитваш потребност заедно с тях да се хвърлиш от скалата 111 111 Обсъждайки преосмислянето на идеи като тази за прираста, Ноам Чомски казва: „Продължим ли да се домогваме към доминиращите модели, ще заприличаме на леминги, хвърлящи се от скала.“ Затова приканва членовете на движението „Окупирай“ да пропагандират „различния начин на живот“. — Б.пр. ? Защо си „имунизиран“ от желанието за самоубийство?

Не му отговарям, само се усмихвам и вдигам рамене. Дори да му кажа, няма да ми повярва. Мери Фей беше вратата, през която Майката влезе в нашия свят, обаче аз бях ключът. Стреляйки в труп, не убиваш никого (не че безсмъртно същество като Майката може да бъде убито), но моята стрелба заключи вратата. Казах „Не!“ и по-друг начин освен с думи. Ако признаех на психотерапевта, че същество от друг свят, принадлежащо към Великите, ме беше пощадило, за да му послужа като оръдие за последното му грандиозно отмъщение, той щеше да се замисли дали не е време да ме изпрати в лудницата. Не искам това да се случи, понеже имам още едно задължение, много по-важно от дежурствата ми в кухнята за бедни и в благотворителната организация.

След всеки сеанс връчвам чек на секретарката на Ед. Мога да си позволя посещенията при психотерапевт, защото аз, пътуващият музикант, станал впоследствие звукорежисьор, сега съм богат. Каква ирония, нали? Хю Йейтс почина бездетен и според завещанието значителното му състояние, натрупано от баща му, дядо му и прадядо му, трябваше да се разпредели между двама ни с Джорджия Донлин. (За Малкълм — Муки — Макдоналд и за Хилари Кац бяха предвидени малки суми.) Предвид факта, че Хю със собствените си ръце беше убил Джорджия, адвокатите, отговарящи за изпълнение на завещанието, щяха да си осигурят работа (и тлъсти хонорари) за двайсет години напред; но след като никой не оспори последната воля на богаташа (аз нямах подобно намерение), въпросът се разреши без скандали и без циркове. Адвокатите на Хю се свързали с Бри и я уведомили, че има право да заведе дело за парите, завещани на покойната ѝ майка.

Бри обаче отказала. Адвокатът, занимаващ се с моите дела, ми каза, че тя нарекла „прокълнати“ парите на Хю. Може и да беше права, обаче аз щях да ги взема без капчица угризение. Отчасти защото не бях участвал в изцелението на Хю, но най-вече защото самият аз се чувствах прокълнат, а да си прокълнат богаташ е за предпочитане, отколкото да си прокълнат и беден. Нямам представа какво се случи със седемте милиона, полагащи се на Джорджия, и нямам желание да науча. Вече знам, че прекалено големите познания са вредни.

След всеки сеанс чинно връчвам чека си и напускам приемната на Ед Брейтуейт. Отвън има широк, застлан с мокет коридор, от двете му страни са кабинетите на други лекари. Ако завия надясно, ще се озова във фоайето и след няколко секунди ще бъда на Куулеи Роуд. Само че аз завивам наляво. Всъщност попаднах при Ед съвсем случайно — първото ми посещение в Центъра по психиатрия беше по друг повод.

Тръгвам по коридора, прекосявам прекрасната градина, която е зеленото сърце на психиатричния център. На скамейките седят пациенти и разговарят под неизменно присъстващото хавайско слънце. Някои са напълно облечени, други — по пижами или по нощници, неколцина (вероятно наскоро постъпили) носят болнични халати. Някои разговарят — или с другите пациенти, или с невидими събеседници. Други, с очи, замъглени от силните лекарства, мълчат и тъпо се взират в цветята. Двама-трима са съпроводени от надзиратели, които ги предпазват да не се самонаранят или да наранят „колега по участ“. Надзирателите свойски ме поздравяват. С тях вече сме стари познайници.