Стивън Кинг: Възкресяване

— Колтън Бърпо — прекъснах го. — Чел съм книгата. Малчуганът говори за конче, което само Исус можел да язди.

— Подигравай се колкото искаш. — Брейтуейт сви рамене. — Лесно е да се присмиваш, но щом си чел книгата, знаеш, че в рая малкият е видял мъртвородената си сестричка, за която родителите му не му били споменавали. Това наричам информация, подлежаща на проверка. Също като онези убийства и самоубийства.

— Много убийства и самоубийства, а Колтън е видял само една сестричка — отбелязах. — Разликата е в количеството. Знам го, въпреки че не съм изучавал статистика.

— Готов съм да приема, че твърденията на момченцето не отговарят на истината; това само подкрепя тезата ми, че разрушеният град в пустошта, съществата, подобни на мравки, и небето от черна хартия, които си видял, също не са истински. Разбираш накъде бия, нали?

— Да. И съм готов да ти повярвам. На драго сърце.

Разбира се, че бях готов. Всеки би повярвал. Защото всеки от нас ще умре, а мисълта, че ще отида в онзи кошмарен свят, не само тровеше живота ми, а го обезсмисляше. Не, не само моя живот, а живота на всички хора на земята. Ето защо съм се вкопчил в една мисъл. Тя е моята мантра, първото, което си казвам при събуждане, и последното, с което заспивам.

Майката излъга.

Майката излъга.

Майката излъга.

Понякога почти го вярвам… но има причини, които възпират безрезервната ми вяра.

Знаци.

Преди да се върна в Недерленд (където щях да науча, че Хю се е самоубил, след като е удушил майката на Бри), отидох в Харлоу. Имах две причини да посетя родния си град. След като полицаите намереха мъртвия Джейкъбс, може би щяха да се свържат с мен и да ме разпитат за престоя ми в Мейн. Струваше ми се важно (въпреки че никой не ме потърси), но другата причина беше по-важна: изпитвах необходимост от утехата на родния дом и на хората, които ме обичат.

Не я получих.

Нали помните племенницата ми Кара Лин? Същата, която през 2013 носих на ръце на празника по случай Деня на труда, докато не заспа на рамото ми. Същата, която все искаше да я гушкам. Като влязох в родния си дом, Кара Лин седеше между родителите си, покачена на старомодно високо столче (нищо чудно да беше моето от едно време). Щом ме видя, запищя и се замята толкова силно, че щеше да падне, ако баща ѝ не я беше хванал. Тя притисна глава до гърдите му и продължи да пищи като заклана. Престана едва когато дядо ѝ Тери ме заведе на верандата.

— Да се чудиш и да се маеш — подхвърли уж на шега. — При последното ти гостуване тук не можехме да я откъснем от теб. Какво ли ѝ става?

— Не знам — излъгах. Възнамерявах да остана тук поне ден-два и да се захраня с голяма доза нормалност, както вампирът се храни с кръв, само че плановете ми бяха осуетени. Не знаех какво почувства Кара Лин в мен, но повече не исках да видя как личицето ѝ се изкривява от ужас.

Казах на Тери, че съм се отбил съвсем за малко и че дори няма да остана за вечеря, защото бързам да хвана самолета от Портланд. Добавих, че идвам от Луистън, където съм записвал групата, препоръчана от Норм Ървинг. Брат ми отбеляза, че според него момчетата са много талантливи и заслужават да пробият на национално ниво.

— Наистина ли ги бива? — попита.

— Не бих казал. Доста ниска топка са. — Демонстративно си погледнах часовника.

— Стига с този самолет! Ще вземеш следващия полет. Ела да вечеряш със семейството си, малко братче. Кара ще се успокои.

„Друг път“ — помислих си. Казах на Тери, че имам важни клиенти във „Вълчата глава“ и не бива да отсъствам. Добавих, че друг път ще се възползвам от поканата. Той разпери ръце и аз здраво го прегърнах — може би никога повече нямаше да го видя. Тогава още не бях научил за убийствата и самоубийствата, обаче знаех, че в мен е загнездено нещо отровно и че вероятно няма да се отърва от него до края на живота си. Само това липсваше — да заразя любимите си хора.

На път към колата, взета под наем, се спрях и се загледах в пътеката между моравата и Методист Роуд. Улицата отдавна беше асфалтирана, но отъпканата пътека беше като по времето, когато си играех там с войничетата, подарени ми от Клеър по случай шестия ми рожден ден. Бях коленичил и си играех с тях през онзи есенен ден на 1962, когато върху мен падна сянка.

Сянката още тегне върху мен.

— Ти убил ли си някого? — често ме пита Ед Брейтуейт. Ако не се лъжа, този подход се нарича инкрементално или постепенно повторение. Винаги се усмихвам и отговарям отрицателно. Да, прострелях с четири куршума горката Мери Фей, обаче тя вече беше мъртва, а Чарлс Джейкъбс почина от поредния, фатален инсулт. Ако не се беше случило тогава, щеше да стане друг ден, най-вероятно преди края на годината.