Дейкър Стокър - Дракула — Немъртвият

Винаги когато беше възможно, Джонатан избягваше да остава вкъщи с нея, но този път отсъствието му беше по-дълго от обичайното. Никога не беше изчезвал за толкова много дни, без да й остави вест къде е.

Манинг сложи пред нея сутрешните издания на „Дейли Телеграф“ и „Таймс“ и тя се приготви да ги прочете. Беше благодарна, че ще я отвлекат от премислянето на ужасната нощ. Вниманието й бе привлечено от заглавие, в което се съобщаваше, че някакъв френски авиатор поставил рекорд, като прелетял без прекъсване разстоянието от Лондон до Париж за по-малко от три часа. Мина се удиви на безграничната човешка изобретателност и се зачуди кога постиженията и на жените ще започнат да се появяват на първите страници на вестниците.

В десет и петнайсет Джонатан влетя олюлявайки се в стаята. Беше брадясал, с махмурлук и облечен в сив костюм от туид, смачкан като набръчканото му чело. Простена силно и се стовари на един стол.

— Добро утро, Джонатан.

Той се опита да фокусира кървясалите си очи върху съпругата си.

— Добро утро, Вилхелмина. — Беше учтив, както винаги, което по един особен начин късаше сърцето й повече от гнева му.

Манинг се върна в стаята и незабелязано остави нова кана с чай и панерче с пресен хляб на помощната масичка, след това тихо затвори вратата зад себе си. През годините, в които работеше за семейство Харкър, бе свикнал с разклатения им брак и усещаше напрежението още в зародиш.

Звукът от затварящата се врата накара Джонатан да премигне. Той се опита да се задържи стабилно на стола.

— Още ли си пиян?

Джонатан вдигна очи към Мина, сякаш изненадан, че тя е там. Посегна към чая.

— Боже, надявам се.

— Къде беше през последните нощи? На улицата? Или с някоя от твоите… компаньонки?

— Мога да те уверя, че не бях на улицата — каза той и си наля чай с трепереща ръка.

— Защо си станал толкова жесток?

Джонатан вдигна наздравица с чашата чай.

— Светът е жесток, скъпа моя. Аз съм просто негово отражение.

Подиграваше се на нея и на младото й отражение в огледалото.

— Тогава се опитай да отразиш и това — каза Мина, събирайки цялата си решителност. — Бракът ни може би не е такъв, какъвто сме се надявали. Може дори да спим в отделни спални. Но понякога наистина се нуждая да си тук, при мен!

— Забравяте, госпожо Харкър, че и аз някога се нуждаех от вас.

Мина прехапа долната си устна.

— Отново имах видения.

— Сънува ли го? — Той посегна към броя на „Таймс“.

— Това не са сънища. Различно е.

— Може би сама си пожелаваш тези сънища, Мина, дълбоко в себе си още го желаеш. Изпитваш към него страст, която аз никога не бих могъл да задоволя.

Страст! Мина кипеше от гняв. Изправи гръб като кобра, готова да хапе.

— Чакай малко…

— Защо? — прекъсна я той. — Защо той винаги трябва да застава между нас, Мина, и да разяжда брака ни като рак?

— Не аз, а ти го поставяш между нас. Аз предпочетох теб.

Джонатан бавно се извърна и я погледна с такъв копнеж, че тя за миг си помисли, че може би за пръв път се е вслушал в думите й.

— О, моя скъпа, скъпа Мина, все така млада и красива като в първия ден, в който те видях. Затова ли още викаш името му насън, защото толкова много ме обичаш?

Сърцето на Мина се сви.

— Докога ще ме наказваш за грешките ми? Бях глупаво младо момиче. Не виждах чудовището зад маската.

— Какво направи той с теб? Защо аз остарявам, а ти… — Той посочи младежката й фигура, поклати отчаяно глава и отпи от кафето си.

Страстта, пламенността, загрижеността за другите — всичко това беше удавено в литри уиски. Мъжът пред нея беше убил съпруга й, любовта на живота и. Мразеше тази развалина. Тя не приличаше по нищо на човека, в когото се беше влюбила.

Но щом беше решил да играе тази игра — така да бъде. Мина заключи емоциите си зад безизразната маска на учтивост, седна и се насили да се съсредоточи върху вестника. Малко заглавие на светската страница на „Дейли Телеграф“ привлече погледа й: „Бивш шеф на приюта за душевноболни в Уитби умира в Париж“.

Ужасена, тя прочете набързо първия абзац.

— Джак Сюард е мъртъв!

— Какво пък има сега?

— Видението ми от снощи. Смъртта на Джак! — извика Мина. И стовари вестника на масата пред съпруга си. — Това не е съвпадение.

Докато Джонатан се опитваше да разсее алкохолната мъгла в мозъка си, в очите му нещо просветна. Изглеждаше почти трезв, когато каза:

— Бог да прости тревожната му душа. — И се наведе да прочете цялата статия. Когато се изправи, в очите му се четеше неизказан въпрос.