Дейкър Стокър - Дракула — Немъртвият

Влезе във вонящия апартамент на последния етаж. Нямаше електрически лампи и прозорците бяха заковани с дъски отвътре. Котфорд извади фенерчето си от джоба на сакото. Лъчът му проряза мръсния въздух и освети няколко разхвърляни из стаята книги. Погледна заглавията им: до една бяха посветени на окултното. От рамките на всички прозорци и врати висяха изсушени глави чесън и зеленика. На тавана бяха закачени предмети и символи, свързани с поне десет религии. По ъглите на огледалото бяха залепени пожълтели изрезки от лондонски вестници. Мастилото им беше толкова избеляло, че без очилата си за четене Котфорд не успя да разбере за какво става въпрос. През лъча от фенерчето му премина огромно насекомо, което се мъчеше да избяга.

След минути на мястото пристигнаха сержант Лий и двама униформени полицаи, които щяха да опаковат всичко и да го изпратят на Sûreté Nationale , френския еквивалент на Скотланд Ярд.

— Да му се не види! — каза Лий, когато влезе в стаята. Котфорд не беше сигурен дали възклицанието му се отнася за състоянието на помещението или за неприятната задача, която го очакваше. Тъй като беше необичайно висок, Лий непрекъснато си удряше главата във висящите от тавана предмети и ги разлюляваше като зловещи подобия на коледни гирлянди.

Сержант Лий смяташе Котфорд за герой и го гледаше почти благоговейно, защото по-възрастният инспектор някога бе разследвал най-известния случай в историята на Скотланд Ярд. Покрай медийното внимание към историята и инспекторът придоби известна слава. За съжаление нищо не беше разкрито и това се оказа и най-големият му провал, който опетни репутацията му в професионалните среди и в очите на обществото. Струваше му се, че не заслужава възхищението на Лий. Смяташе сержанта за много обещаващ и се надяваше да постигне успехите, които на него му се бяха изплъзнали. За разлика от него, Лий беше семеен. Но Котфорд не знаеше нищо повече за личния му живот и предпочиташе да си остане така.

Лъчът от фенерчето му освети стените, облепени с откъснати страници от Библията. На далечната стена се мерна нещо червено. Котфорд се приближи. По всичко личеше, че с кръв са изписани думите: Vivus est. 24 24 Vivus est. (лат.) — Жив е. — Б.пр.

— Абсолютно куку — каза Лий и поклати невярващо глава. — Какво означава това?

— Не съм сигурен, момче — отвърна Котфорд. — Мисля, че е на латински.

Котфорд взе една подвързана с кожа книга, издуха праха от нея и я отвори. Изпод корицата изпадна снимка. Лий я вдигна, докато Котфорд прелистваше изписаните на ръка страници, обърна я и му показа надписа: „Луси Уестенра, моята любов, юни 1887“. Котфорд поклати глава. Нищо интересно. Лий хвърли снимката в кутията, която един от полицаите бе приготвил за доставка в Париж.

Котфорд затвори книгата и се канеше да я хвърли в кутията, но нещо му се стори познато. Не можеше да повярва какво мерна измежду страниците й. Почуди се дали връщането в Уайтчапъл не си прави шегички с мозъка му.

— Какво има, сър? — попита Лий.

Котфорд отвори отново книгата, намери въпросната страница и препрочете пасажа. Ето го — черно на бяло. Възможно ли беше? Почука с пръст по страницата и без да поглежда повече към нея, изрецитира думите, които вече бяха ярко запечатани в паметта му:

— „Професорът вдигна хирургичния трион и започна да отделя крайниците на Луси от тялото й.“

Котфорд се втурна към кутията и изрови снимката на Луси Уестенра. Постоя неподвижно известно време в памет на момичето, което дори не познаваше. Въпреки че беше минало много време, той не спираше да се обвинява. Миналото тегнеше над настоящето като кошмар.

Секунда по-късно Котфорд се втурна към вратата.

— Опаковайте останалите дневници и веднага му донесете кутията, сержант Лий.

След час Котфорд и Лий вече бяха на крайбрежната улица „Виктория“. Пристигнаха в готическата тухлена сграда на новия Скотланд Ярд. Без да кажат и дума, се отправиха надолу към архива, известен още като „другата морга“, за да претърсят папките.

Прекараха там часове и вече бяха изморени.

— Къде са тези папки, по дяволите? — изруга Котфорд.

— Май някои са изчезнали, сър.

— Виждам! И защо са изчезнали? Цялото дело трябва да бъде изложено във фоайето, за да напомня за провала ни.

— Моля за извинение, сър, но делото беше в управлението на „Уайтхол“.

— Знам, че беше там. Работил съм по проклетия случай.

— Ами когато се преместихме от „Скотланд Ярд“ в тази сграда, папките… не всички от тях бяха донесени. Някои останах без надзор.