Дейкър Стокър - Дракула — Немъртвият

Камбаните на катедралата започнаха да бият и Мина погледна часовника на полицата над камината. Беше дванайсет и четвърт.

Изтича до прозореца, посегна към дръжката и замръзна. Алената мъгла беше в двора и се плъзгаше над храстите и дърветата, отдалечавайки се от къщата.

Мина дръпна пердето и се втурна по коридора към спалнята на Джонатан, за да потърси утеха в обятията му. Но сърцето й се сви, когато откри, че спалнята е празна. Завивките бяха непокътнати. Още не се беше прибрал.

— Да върви по дяволите! — изруга Мина. Той трябваше да се качи на влака, който тръгваше от „Падингтън“ в 6,31 и пристигаше на гара „Сейнт Дейвид“ в 10,05. Тя отново се загледа в тъмното и се зачуди дали да не звънне на Марк в „Полумесец“, за да попита дали Джонатан се е отбил при него на път от гарата. След това си спомни за срама, който бра последния път. Джонатан се бе сбил с друг пияница за услугите на дърта охтичава пачавра. Мина изтърпя унижението да плати гаранцията на съпруга си, за да го освободи от полицейския арест.

Въпреки това й се искаше Джонатан сега да е до нея. Напоследък рядко се прибираше. След като синът им Куинси замина да учи в Сорбоната, Мина често оставаше сама в огромната празна къща. Тази вечер усещаше самотата особено остро и домът й се струваше като гробница.

Погледна редицата от снимки в рамки на полицата над камината. Какво се бе случило с всички тези хора? Някой бяха мъртви, но повечето просто изчезнаха. Как стана така, че животът й корабокрушира? Погледът й попадна върху една от любимите й фотографии. Взе я, на нея бяха с Луси точно преди щастието им да бъде помрачено. Преди тя да направи съдбовния си избор. Наивността на усмивките им й вдъхна спокойствие. Ясно си спомняше прекрасния августовски ден на 1885 година, когато за първи път срещна любовта на живота си, Джонатан Харкър, на Летния панаир в Ексетър.

Луси сияеше в новата си парижка рокля за градински партита. Беше чакала месеци, за да се похвали с нея. Мина имаше късмета да се побере в роклята на Луси отпреди две лета, макар да й бе трудно да диша. Нямаше 45-сантиметровата талия на Луси и корсетът така пристягаше гърдите й, че й се струваше, че опират в брадичката й. Дълбоките деколтета бяха по-скоро в стила на Луси. Макар да й беше неудобно в тази дреха, Мина се зарадва на мъжките погледи, които привличаше.

Луси се опитваше да я запознае с някакви гости от Лондон, най-вече с Артър Фрейзър Уолтър, чието семейство през последните сто години притежаваше и управляваше вестник „Таймс“. Докато търсеха семейство Уолтър, Луси изведнъж се оказа обградена от орляк прекрасни млади ухажори, които я молеха да ги включи в списъка си за танци на вечерния бал. Звънливият смях и престорената наивност на Луси определено й помагаха да изиграе правилно картите си. Ако я познаваха като Мина… Мина смяташе, че Бог е белязал Луси с искряща червена коса, за да предупреждава мъжете за ненаситната й природа.

— Обществото ни ще загине, ако не направим бързо необходимите социални подобрения — каза мъжки глас наблизо.

Тя се обърна и видя младеж с рошава черна коса, облечен в измачкан вълнен костюм, да размахва куп листи пред лорд Хенри Стафорд Норткоут. Сериозният лорд, депутат от Ексетър в Камарата на общините, стоеше нащрек пред енергичния младеж, като пред ръмжащо куче.

— Изправителните домове не са решение — продължи младежът. — Много бездомни деца преживяват от кражби и дори от по-големи престъпления. Трябва да се направи нещо за образователната система, за да се съхрани моралът, да се опазят редът и законността.

— Господин Харкър — каза презрително лорд Норткоут, — Законът за образованието задължава децата между пет и тринайсет години да посещават училище.

— Но това струва по девет пенита на седмица на ученик. Много семейства не могат да си позволят тази сума.

— Има начини децата да изкарват пари.

— Да, като работят във фабрики, а това си е узаконено робство с осемнайсет часов работен ден, което не им оставя никакво време да ходят на училище и да си подготвят уроците. Какво чудно има тогава, че бедните младежи се обръщат към кражбите и проституцията?

Лорд Норткоут вдигна вежди, беше шокиран от Харкър, който не спираше да го притиска:

— Не всички имат вашия късмет да се родят в богати семейства, а вие карате бедните да се продават, за да си позволят това, което им се полага по право.

— Как се осмелявате!

— Господин Харкър очевидно е страстен човек — прекъсна ги Мина и стисна ръката на младежа, за да го възпре да се изкаже отново по неподходящ начин. — Сигурна съм, че господин Харкър искаше да каже следното: Представете си какво би било, ако не можехте да четете и пишете. Нямаше да можете да учите в Оксфорд, нито да получите пост във външното министерство и никога нямаше да ви изберат в Парламента. Безплатното образование за нашите деца би било страхотна инвестиция в бъдещето, защото ще им даде възможност да се развиват и да направят света по-добър. Всеки родител иска най-доброто за децата си; чрез тях ние постигаме безсмъртие. Не сте ли съгласен, ваше благородие?