Дейкър Стокър - Дракула — Немъртвият

Екипажът затвори вратите на багажното отделение. Кофи беше свободен. Отдели се от колегите си моряци и се промъкна на долната палуба на „Америка“. Там намери изхвърлен брезентов пощенски чувал и се скри под него. Потупа парите в джоба си и с облекчение установи, че още са там. Повдигна края на чувала, за да вижда какво става. Другите моряци се изкачиха по стълбата и влязоха в огромния кораб. Фериботът „Америка“ се откъсна от презокеанския лайнер и пое обратно към Куинстаун. Кофи си беше почти у дома.

Когато фериботът спря на кей 13, Кофи обърна за последно очи към името, изписано на кърмата на кораба, който се губеше вече от поглед. След това отново покри главата си с брезента и реши да изчака да се стъмни, преди да избяга. Обзе го необясним ужас. Нещо му подсказваше, че бъдещето на странника и всички останали на борда, е в огромна опасност. Отправи молитва величественият презокеански лайнер „Титаник“ да е наистина толкова сигурен, както твърдяха морските специалисти.

Тъй като нося фамилията Стокър, не е чудно, че цял живот изпитвам нестихващ интерес към творбата на моя праотец. Дядо ми се казва Джордж, той е най-малкият брат на Брам. Двамата били особено близки. Което означава, че аз съм племенник на Брам. В колежа написах курсова работа за своя чичо, в която анализирах мотивите му да напише „Дракула“. Изследването ми отвори очите, че от семейна гледна точка историята на романа е доста трагична.

Брам Стокър починал преди „Дракула“ да стане популярен. Продажбите на книгата били толкова малко към датата на смъртта му, че вдовицата му Флорънс мислела, че никога няма да получи никакви дивиденти от седемте години, които съпругът й пропилял в проучвания и писане. Към другите му художествени и документални книги също нямало интерес и Флорънс била убедена, че ще изживее дните си в мизерия.

Но десет години след смъртта му неговата литературна фантазия най-накрая достигнала до сърцата на читателите. Вампирският жанр и готическите истории ставали все по-популярни, а това вдигнало продажбите на „Дракула“. Брам получил посмъртно признание като родоначалник на съвременния роман на ужасите и вампирските истории.

През 1922 година Флорънс научила, че без нейно разрешение по книгата на покойния й съпруг е направен филм. Тя била зависима от доходите от „Дракула“, колкото и нищожни да били те в началото. Като наследник на авторските права, би трябвало да се облагодетелства от този филм и от всеки следващ, който бъде направен.

Флорънс завела дело срещу немската компания „Прана Филмс“ за нарушаване на авторските й права и създаването на филма „Носферату“, чийто сценарий бил адаптация на „Дракула“. Процесът бил изключително сложен и се проточил три и половина години в безкрайни обжалвания. През 1925 година тя най-накрая го спечелила, но тогава станало ясно, че „Прана Филмс“ е фалирала. Фирмата възстановила разноските по делото на Флорънс, но тя не получила никакво финансово обезщетение.

След цялата съдебна сага на Флорънс й останало само задоволството, че всички копия на „Носферату“ са унищожени — или поне така си мислела. Скоро обаче с неудоволствие открила, че има оцеляло копие, което започнало да се прожектира в лондонските кина през 1928 година, а в американските — на следващата, 1929 година. Флорънс била съкрушена и се отказала от по-нататъшна битка в съда.

Все пак успяла да защити авторското си право донякъде, тъй като давала разрешение за театралните постановки по „Дракула“ в Обединеното кралство, за което получавала такса и процент от печалбите. По-късно успяла да уговори продажба на правата за снимане на филм на „Юнивърсъл Студиос“, но плащанията се забавили.

След сделката с „Юнивърсъл“ станало ясно, че Брам не е изпълнил едно малко изискване на американската администрация по авторското право, затова „Дракула“ бил пуснат за свободно разпространение в Щатите от 1899 година. Оттам нататък на Флорънс й оставало да се задоволи само с плащанията от Обединеното кралство.

След като авторските права в Съединените щати били загубени, Холивуд и корпоративна Америка били свободни да правят каквото си искат със сюжета и героите на Брам. Семейство Стокър никога вече не поискало облаги или право на одобрение за стотиците превъплъщения на Дракула през следващия век.

Като един Стокър, отраснал в Северна Америка, станах свидетел от първа ръка как целият този проблем с авторското право се отрази на семейството ни. Роднините от поколението на баща ми бяха изключително негативно настроени към всичко, свързано с Холивуд и Дракула — с изключение, разбира се, на оригиналния роман на Брам. Не съм описал тези неща в курсовата си работа, но никога не съм ги забравял. Струваше ми се истинско безобразие, че семейството ми не може да контролира наследството на моя прачичо. Смятах, че е важно родът ни да предяви някакви претенции към героя Дракула, който ставаше все по-неотделима част от популярната култура. През по-голямата част от живота си нямах никаква представа как да помогна това да се случи.