Дейкър Стокър - Дракула — Немъртвият

Но той не се обърна към нея, просто стоеше неподвижен и се взираше през ръба на пропастта, потънал в мисли.

— Да заминем заедно, любов моя — умоляваше го Мина. — Имам толкова много да ти казвам. Да те подготвя за толкова много неща.

Куинси сведе очи към мръсните си окървавени ръце. Думите, които произнесе, бяха по-смъртоносни от кола, който можеше да забие в сърцето й.

— Майка ми е мъртва. — Обърна й гръб и избяга, без да поглежда назад.

Мина го гледаше как се отдалечава. Усещаше само отчайваща празнота. Беше спасила сина си, но победата имаше висока цена. Струваше си, Куинси още можеше сам да избира съдбата си. Но тя вече беше сама. Единствените хора, които бе обичала, бяха мъртви. Не искаше да посрещне вечността в самота. За какво ти е безсмъртието, ако няма с кого да го споделиш?

Пламъците облизаха стъпалата й, докато крачеше с мъка към ръба на скалата. Не усети болка, знаеше само, че животът й свършва. Копнееше да види отново Джонатан, Луси и всичките си приятели. Нямаше търпение да се събере със своя смугъл княз. Пътуването беше дълго и трудно. Време беше да се прибере у дома. Вдигна ръце към небето и предаде душата си на Бог. Надяваше се Той да разбере истината в сърцето й и да й прости с безкрайната си мъдрост.

За секунда се олюля над ръба. След това се приведе още малко напред и миг по-късно вече летеше надолу.

Водата и коварните скали бързо се приближаваха към нея. За част от секундата видя отражението на горящото си тяло, след това я обви мрак. Добре заслужен сън.

Юнга Джон Кофи беше изтощен. Предната нощ бе пил до късно с моряците в трюма и сега си плащаше за това.

Денят беше мрачен, но слънцето се опитваше да пробие през облаците. Морето беше бурно. Кофи се почуди дали махмурлукът му няма да стане по-лек, ако времето се оправи. Огромният презокеански лайнер беше пуснал котва в Рош Пойнт, на три километра от пристанището на Куинстаун. Беше прекалено голям и не можеше да се побере в дока. Кофи не разбираше защо строяха такива грамадни кораби. Кого се опитваха да впечатлят? Със сигурност не и екипажа. На такъв плавателен съд моряците работеха много повече за същото мизерно заплащане.

Когато хвърляха котва в морето, членовете на екипажа съпровождаха пътниците на ферибота, водеха ги до пристанището и ги връщаха обратно. За лош късмет на Кофи в тази мрачна сутрин трябваше да обслужва „Америка“ — един от параходните фериботи. Куинстаун беше родния му град, но въпреки че беше толкова близо, нямаше да може да стъпи в него. Беше му наредено да приключи с пътуването възможно най-бързо. Презокеанският лайнер щеше да плава за първи път и собствениците и капитанът бяха решени да счупят всички рекорди за скоростно пътуване до Ню Йорк. Нямаше време за губене.

Кофи работеше като моряк от две години, пребиваше се за никакви пари. Работата му на този нов презокеански лайнер беше най-добрата досега, но заплатата му не позволяваше да спестява.

„Америка“ вдигна котва и се откъсна от огромния лайнер. Превозваше седем пасажери към пристанището. Докато плавателният съд се движеше през залива Корк към брега, кървясалите очи на Кофи бяха привлечени от катедралата „Сейнт Колман“ на близкия хълм. Строежът й беше започнал преди повече от четиридесет години. Ако се съдеше по скелето около камбанариите, вече почти приключваше. Кофи се усмихна на гледката. От 1891 година това пристанище беше отправна точка за Америка. Тогава „Невада“ отведе първата порция от многобройните ирландски емигранти към новия им живот. Кофи бе ходил много пъти в Ню Йорк, но винаги копнееше да се върне в своя тих роден морски град. И за да станат нещата още по-лоши, „Америка“ трябваше да остави седемте пасажери на кей 13. Фаталното число. На Кофи му се прииска да каже молитва в църквата, преди да се качи на огромния лайнер. Въздъхна и се взря в приближаващия се кей, където стотина пътници от трета класа очакваха да се качат на кораба. Тези мъже и жени бяха дошли от всички краища на Европа с надеждата да намерят по-добър живот. Бог знае какво ги чакаше в Америка.

Кофи приключи с проверката на билетите и отметна имената им в списъка. След това с останалите моряци започнаха да товарят багажа.

От брега някой им извика:

— Почакайте!

Кофи вдигна поглед и видя раздърпан мъж, който бягаше по старите дъски на кея към ферибота. Заради дрипавите му дрехи реши, че е бездомник, който се опитва да се промъкне безплатно до Америка.