Джош Малерман - Кутия за птици

— Хайде — провиква се Шанън. — Влизай. И затвори тази врата.

Шест месеца преди раждането на децата. На Малори ѝ личи. Всички прозорци в къщата са покрити с одеяла. Входната врата никога не се оставя незаключена или отворена. Сведенията за необясними инциденти се сипят с притеснителна честота. Това, което преди беше гореща новина два пъти седмично, вече се чува всеки ден. Официални правителствени лица дават интервюта по телевизията. Разкази, дошли чак от Изток, от Мейн и от Южна Флорида, подтикват и двете сестри да вземат предпазни мерки. Шанън, която посещава десетки блогове всеки ден, се тревожи за куп неща, по мъничко от всеки прочетен материал. Малори не знае на какво да вярва. В интернет се появяват пови разкази буквално всеки час. Това е единствената тема на разговор във всички социални мрежи и единственото, с което се занимават новинарските сайтове. Нови сайтове са посветени изцяло на развитието на информацията по въпроса. Един сайт представлява карта на света с мънички червени личица, поставени върху градовете, където се е случило нещо. Когато провери за последен път, Малори преброи над триста личица. В интернет го наричат „Проблема“. Според широко разпространеното мнение, какъвто и да е „Проблемът“, той се отключва, когато човек види нещо .

Малори упорито отказваше да повярва. Сестрите непрекъснато се караха, Малори цитираше страници, осмиващи масовата истерия, Шанън цитираше всичко останало. Но не след дълго Малори бе принудена да отстъпи, когато на следените от нея страници започнаха да се появяват истории за близки на авторите, а самите блогъри започнаха на свой ред да споделят притесненията си.

Пукнатини , рече си тогава Малори. Появяват, се дори сред скептиците.

Последваха дни, през които Малори сякаш живееше два живота. Сестрите престанаха да излизат от жилището. Внимаваха прозорците да са плътно покрити. Гледаха CNN, MSNBC и Fox, докато вече не издържаха да гледат едни и същи истории пак и пак. И докато Шанън ставаше все по-сериозна, печална дори, Малори се бе вкопчила в искрицата надежда, че в крайна сметка и това ще отмине.

Но не отмина. Стана по-лошо.

На третия месец, откакто живееха като затворници, най-зловещите страхове на Малори и Шанън се сбъднаха — родителите им престанаха да вдигат телефона. Не отговаряха и на имейли.

Малори беше готова да тръгнат на север към Горния полуостров на Мичиган. Но Шанън отказа.

— Не ни остава друго, освен да се надяваме, че са добре, Малори. Можем само да вярваме, че телефонът им е бил прекъснат. Точно в момента би било лудост да пътуваме в каквато и да е посока. Дори до магазина е опасно, а девет часа с кола си е живо самоубийство.

„Проблемът“ винаги завършваше със самоубийство. Fox News бяха използвали думата толкова често, че започнаха да предлагат синоними. „Самоунищожение“. „Самопожертване“. „Харакири“. Един водещ използва израза „заличаване на личността“, но това определение така и не се наложи. На мониторите се изписваха инструкции, спуснати от държавните органи. Въведен бе полицейски час. Хората биваха съветвани да заключват вратите си, да покриват прозорците и преди всичко — да не поглеждат навън. Музиката по радиото бе изцяло изместена от дискусии.

Затъмнение , мисли си Малори. На външния свят, на живота извън домовете му дръпнаха шалтера.

Никой няма отговори. Никой не знае какво се случва. Хората виждат нещо, което ги кара да нараняват околните. Да нараняват себе си.

Хората умират.

Но защо?

Малори се опитва да се успокои, като се съсредоточи върху растящия вътре в нея живот. Явно демонстрира всички симптоми, описани в книгата за бременни, която чете. Прокървяване. Чувствителни гърди. Умора. Шанън ѝ обръща внимание върху промените в настроението, но това, което я побърква, са силните желания за едно или друго. Твърде уплашени, за да шофират до магазина, сестрите са принудени да карат на запасите, закупени малко след като Малори си направи теста за бременност. Само че вкусовете на Малори са се променили. Обичайните храни я отвращават. Затова комбинира нещата. Портокалови браунита. Пиле с коктейлен сос. Сурова риба върху препечена филийка. Копнее за сладолед. Често, загледана към входната врата, си мисли колко е лесно да се пъхне зад волана и да отиде с колата до магазина. Знае, че ще отнеме някакви си петнайсет минути. Но всеки път щом се накани да го направи, по телевизията дават поредната покъртителна история. А и кой знае дали в магазините изобщо някой ходи на работа?