Стивън Кинг - Малко след залеза

Най-накрая от гърдите на Хенри се отрони тежка въздишка.

— Виж, Ем, смятам да изляза навън за няколко часа. Ела и си вземи дрехи и каквото там ти трябва. Ще ти оставя и малко пари на тоалетката.

За един кратък миг тя се почувства изкушена от предложението; после обаче си каза, че мъжете оставят пари на тоалетката, когато ползват услугите на проститутки.

— Не — заяви твърдо. — Искам да започна на чисто.

— Ем. — Името й бе последвано от дълга, дълга пауза. Навярно се бореше с връхлетелите го емоции и мисълта за това накара очите й отново да се навлажнят. — Това ли е краят на връзката ни, мило?

— Не знам — отвърна тя, като се опитваше да овладее гласа си. — Още е твърде рано да се каже.

— Мен ако питаш, по-скоро да. Днешният ден доказа две неща. Първото е, че една здрава жена може да пробяга голямо разстояние.

— Ще ти се обадя — каза тя.

— Второто е, че живите бебета са като спойка за брака. А мъртвите са като киселина.

Тези думи й причиниха повече болка, отколкото всичко друго, което й беше казал, понеже свеждаха Ейми до една грозна метафора. Ем не би могла да направи подобно нещо. И не мислеше, че някога би била способна да го направи.

— Ще ти се обадя — повтори и прекъсна връзката.

Така Емили Куенсби първо тича до края на алеята, а сетне продължи надолу по хълма до магазинчето на Коузи и пое по пистата на полувисшия колеж „Кливланд Саут“. Оттам бяга до хотел „Морис“. Изрита в движение брака си, както жена изритва сандалите си, преди да се хвърли във вихъра на забавленията. После преодоля разстоянието (с помощта на „Саутуест Еърлайнс“) до форт Майърс, Флорида, където си нае кола и се отправи на юг към Нейпълс. Върмилиън Ки се протягаше сънлив и почти необитаем сред разтапящата юнска жега. Шосе с дължина три километра започваше от подемния мост, минаваше покрай плажа и стигаше до алеята на бащината й къща. Самата къща изглеждаше доста неугледно отвън с небоядисаната си фасада, синия си покрив и олющените сини капаци на прозорците, ала отвътре си беше доста комфортна и даже имаше климатик.

Когато изключи двигателя на взетия под наем нисан „Авис“, единствените звуци, нарушаващи тишината, бяха шумът на вълните от пустеещия плаж и далечните крясъци на разтревожена птица, която не спираше да зове:

„Оу-оу! Оу-оу!“

Ем опря чело на волана и плака в продължение на пет минути, давайки отдушник на стреса и ужаса, натрупани през последната половин година. Или поне се опита. Нямаше кой да я чуе, с изключение на кресливата птица. Когато най-накрая престана, съблече фланелката си и избърса всичко — сълзите, потта, сополите. Избърса всяко квадратно сантиметърче от кожата си над обикновения, сив спортен сутиен. После пое към къщата. Под стъпките й хрущяха раковини и парченца корал. Докато се навеждаше, за да вземе ключа от металната кутия от дъвчащи бонбони, скрита под статуетката на градинското джудже с избеляла червена шапка, й хрумна, че от цяла седмица не е получавала някое от знаменитите си главоболия. А това беше нещо хубаво, особено като се имаше предвид, че зомигът й бе останал на хиляда и петстотин километра от нея.

Петнайсет минути по-късно, екипирана с шорти и една от старите ризи на баща си, тя вече тичаше по плажа.

Следващите три седмици животът й беше по спартански суров и простичък. Закусваше с кафе и портокалов сок, на обяд омиташе огромни зелени салати, а за вечеря си приготвяше някакви полуфабрикати, обикновено макарони със сирене или кълцано говеждо върху препечен хляб (баща й го наричаше „говно върху керемида“). Въглехидратите веднага се изгаряха от организма й. Сутрин, докато беше още прохладно, тичаше боса по плажа, съвсем близо до водата, където пясъкът бе твърд, мокър и почти лишен от мидички. Следобед, когато беше горещо (и често валеше), бягаше по шосето, понеже дърветата хвърляха гъста сянка над по-голямата му част. Понякога се измокряше. В тези случаи продължаваше да тича под дъжда, като често се усмихваше, а друг път даже се смееше, и когато се прибираше, се събличаше още в антрето и хвърляше мокрите си дрехи в коша за пране, който се намираше — за удобство — само на три крачки от душа.

В началото бягаше три километра по плажа и километър и половина по шосето. След три седмици вече изминаваше по четири и половина километра по плажа и три километра по шосето. Ръсти Джаксън обичаше да нарича своето флоридско убежище „Колибката сред тревата“ навярно заради някое старо парче или нещо друго. Тя се намираше в най-северната част на острова и на Върмилиън нямаше друга подобна постройка; всичко останало бе заето от богаташите и тузарите, а в най-южната част на острова се издигаха три луксозни имения, собственост на най-богатите тузари. Докато тичаше по шосето, Ем на няколко пъти бе задминавана от натоварени с охранително оборудване камиони, ала съвсем рядко — от леки коли. Всички сгради, покрай които минаваше, бяха заключени и залостени, с капаци на прозорците и вериги, преграждащи алеите им, и щяха да останат така поне до октомври, когато собствениците им щяха да заприиждат насам. Тя започна да си измисля имена за различните къщи, покрай които минаваше — тази с колонадите беше „Тара“, онази зад високата желязна ограда — „федералния затвор“, а огромното имение, скрито зад грозна бетонна стена, се превърна в „Бункера“. Единствената друга малка постройка (освен тази на баща й) се гушеше сред множество палми, които почти я скриваха от погледите. Ем я нарече „Бърлогата на троловете“ и често си представяше как тайнствените й обитатели се препитават само с курабийки марка „Трол“.