Стивън Кинг - Малко след залеза

Как се чувстваше?

Възбудена. Въодушевена. Просто супер.

Тича до централната част на града (три километра, двайсет и две минути), без дори да спира на червените светофари; когато се налагаше да изчака зеленото, бягаше на място. На ъгъла на Източна и главната покрай нея мина мустанг кабриолет с двама младежи в него. Единият й подсвирна. Ем му показа среден пръст и хлапакът се засмя и изръкопляска, докато колата преминаваше по главната улица.

Не разполагаше с много пари в брой, но имаше две кредитни карти. От тях по-ценната беше „Американ Експрес“, понеже с нея можеше да подписва и пътнически чекове.

Даде си сметка, че няма да се върне вкъщи… поне за известно време. И когато от тази мисъл изпита облекчение — и даже краткотраен възторг — вместо тъга, заподозря, че отсъствието й няма да бъде временно.

Влезе в хотел „Морис“, за да се обади по телефона, след което импулсивно реши да си наеме стая. Дали имаха нещо само за една вечер? Имаха. Тя подаде на рецепциониста своята „Американ Експрес“.

— Както гледам, май нямате нужда от пиколо за багажа… — подхвърли той, докато зяпаше шортите и тениската й.

— Наложи се да тръгна внезапно.

— Разбирам — каза чиновникът с тон, който показваше, че нищо не разбира. После й подаде ключа. Тя го взе и бързо премина през обширното фоайе към асансьорите, като едва се сдържаше да не се затича.

Искаше да си купи някакви дрехи — няколко поли, блузки, два чифта дънки и още едни шорти, — ала преди да го направи, трябваше да проведе два телефонни разговора: единия с Хенри, а другия — с баща си. Баща й живееше в Талахаси. Ем реши да се обади първо на него. Не можеше да се сети за телефона на моторната база, обаче помнеше мобилния му номер. Той вдигна веднага. Чуваше ръмженето на двигателите в слушалката.

— Ем! Как си?

Въпросът изглеждаше труден, но всъщност не беше.

— Добре съм, татко. Обаче съм в хотел „Морис“. Май напуснах Хенри.

— Завинаги или само за изпитателен срок? — Не звучеше изненадан; по принцип възприемаше новостите и тя винаги му се бе възхищавала заради това, ала шумът на двигателите първо намаля, а после заглъхна. Представи си го как влиза в кабинета си, затваря вратата и навярно вдига снимката й, която стоеше на разхвърленото му бюро.

— Още не мога да кажа. В момента положението не изглежда на добре.

— Защо се разделихте?

— Заради бягането.

— Заради бягането ?

Тя въздъхна.

— Не съвсем. Нали знаеш как понякога зад едно нещо всъщност се крие друго? Или хиляда други неща?

— Бебето. — След смъртта на Ейми баща й бе престанал да използва името й. Наричаше я само бебето .

— И начина, по който се справям с проблема. Явно на Хенри не му допада. Осъзнах, че искам да го направя по моя си начин.

— Хенри е добър човек — каза баща й, — но вижда нещата различно. Без съмнение.

Тя мълчеше.

— Как мога да ти помогна?

Ем му каза. Той се съгласи. Тя знаеше, че ще се съгласи, но не и преди да чуе цялата й история. Това, че я изслуша, беше най-главното, а Ръсти Джаксън беше изключително добър слушател. Ако не умееше да изслушва другите, едва ли щеше да се издигне от един от тримата редови механици в моторната база до един от четиримата най-отговорни хора в кампуса на Талахаси. И това не беше нещо, което бе чула от него; той никога нямаше да си позволи подобно изказване нито пред нея, нито пред когото и да било.

— Ще изпратя Мариет да почисти къщата.

— Татко, няма нужда да го правиш. И аз мога да я изчистя.

— Но аз искам да го направя — каза той. — Къщата и бездруго се нуждае от основно почистване. Стои заключена от близо година. Откакто майка ти умря, не съм се връщал много често на Върмилиън. Все си намирам нещо неотложно, което да свърша тук.

Майката на Ем също бе престанала да бъде Дебра за него. След погребението (беше си отишла от рак на яйчниците) всеки път, когато станеше дума за нея, я наричаше просто „майка ти“ .

Ем за малко да попита: „Сигурен ли си, че наистина нямаш нищо против?“ , ала после си каза, че това се прави, когато някой непознат предложи да ти направи услуга. Или друг вид „татенце“.

— Искаш да отидеш там, за да бягаш, нали? — попита той. Усещаше усмивката в гласа му. — Плажната ивица е широка, а и пътят е идеален за тичане. Както добре знаеш, между впрочем. И няма да ти се налага да се блъскаш в другите тичащи. Защото Върмилиън ще е тих и необезпокояван от туристи чак до октомври.