Стивън Кинг - Малко след залеза

— Лека нощ, съседе — каза и затвори очи. За пръв път от шест месеца спа непробудно цяла нощ.

В полунощ някакво животно нададе дълъг, пронизителен вой. Беше близо до импровизираната килия на Къртис. Подивяло куче най-вероятно, но Къртис си помисли, че воят му е като на хиена. Зъбите му затракаха. Воят му се беше сторил ужасяващ.

След известно време той заспа.

Целият трепереше, когато се събуди. Дори краката му помръдваха неконтролируемо, като на наркоман, който не си е взел дозата. Разболявам се. Трябва да отида на доктор. Всичко ме боли. След това отвори очи и видя къде се намира, припомни си къде се намира. Нададе отчаян вик:

— Ооооооо… не! Не!

Да, обаче не беше „о, не“, а „о, да“. Все пак мракът в тоалетната вече не беше непрогледен. През кръглите дупки проникваше светлина — бледорозовото зарево на изгрева. Съвсем скоро, с напредването на деня, светлината щеше да стане по-ярка. И Къртис отново щеше да започне да се пържи.

Грънуолд ще се върне. Ще размисли през нощта, ще разбере колко безумно е всичко това и ще се върне. Ще ме пусне.

Къртис не вярваше, че това ще се случи. Искаше му се, но не вярваше.

Страшно му се искаше да се изпикае, но в никакъв случай нямаше да го направи в ъгъла, въпреки че навсякъде беше пълно с лайна и тоалетна хартия. Той имаше чувството, че да извърши такова гадно нещо е все едно да признае пред себе си, че е загубил надежда.

Загубил съм надежда.

Не я беше загубил. Не съвсем. Въпреки че беше уморен, изтерзан, уплашен и обезсърчен, той все още не се беше предал. Виждаше и положителните страни — не изпитваше нужда да бърка с пръсти в гърлото си, а през нощта дори и за момент не му се прииска да разчеше покрития си с пърхот скалп.

Не се налагаше да пикае в ъгъла. Просто щеше да вдигне капака с една ръка, а после да насочи пениса си с другата. Разбира се, като се има предвид сегашното положение на тоалетната, струята трябваше да лети хоризонтално. Издутият му пикочен мехур подсказваше, че това няма да представлява никакъв проблем. Когато налягането спаднеше, част от урината щеше да отиде на пода, но…

— Така е на война — каза той и за своя изненада се изсмя дрезгаво. — А седалката… да вдигна капака й. Мога много повече от това.

Той не беше много силен, но затова пък и тоалетната дъска, и болтовете, които я държаха, бяха направени от пластмаса. Седалката беше черна на цвят, а болтовете — бели. Цялата проклета кутия беше просто евтина пластмаса. Човек не трябваше да е инженер, за да разбере това. Освен това, за разлика от стените и вратата, седалката не беше подсилена. Той си помисли, че би могъл да я откърти съвсем лесно, а ако го направеше… поне щеше да си изкара яда.

Вдигна капака. Канеше се да сграбчи дъската за сядане и да я дръпне встрани. Вместо това той се поспря, гледайки резервоара през дупката. Това, което видя, го накара да се замисли.

Приличаше на лъч дневна светлина.

В отчаянието му бавно се промъкна надежда. Тя сякаш се надигаше от потната му, омазана с изпражнения кожа. В първия момент той си помисли, че това е петънце флуоресцираща боя или оптическа измама. Второто му се стори по-логично, особено когато светлината започна да чезне. Малка… по-малка… най-малка.

Точно преди да изчезне напълно, светлината постепенно стана ярка, толкова ярка, че когато затвори очи, пак я усещаше върху клепачите си.

Това беше слънчева светлина. Дъното на тоалетната беше насочено на изток, натам, откъдето току-що беше изгряло слънцето.

А защо изчезна за момент?

— Слънцето се е скрило зад облак — каза той и отметна сплъстената си коса назад. — Сега пак се е показало.

Той се зачуди дали не се самозалъгва, но в крайна сметка стигна до извода, че няма подобни признаци. Доказателството беше пред очите му. Светлината преминаваше през една малка цепнатина в дъното на резервоара. А може би това беше голям процеп. Ако успееше да влезе вътре и да го разшири, може би щеше…

Не разчитай на това.

А за да стигне дотам, той трябваше да…

Невъзможно. Ако си мислиш да минеш през седалката и да се навреш в резервоара… като Алиса в Страната на лайната… пак си помисли. Ако беше кльощаво хлапе, но това беше преди трийсет и пет години.

Къртис все още беше слаб и смяташе, че за това са „виновни“ ежедневните разходки с велосипеда. Имаше и нещо друго. Той мислеше, че може да се промъкне през дупката. Едва ли щеше да му е трудно.

А как ще се върна обратно?

Решението беше просто — ако успееше да разшири процепа, нямаше да му се наложи да се връща.