Стивън Кинг - Малко след залеза

Колкото и да е странно, той се почувства по-добре. Почувства се почтен. Това беше едно заслужено повръщане. Не се беше наложило да бърка с пръсти в гърлото си. А що се отнася до пърхота? Знае ли човек? Може би той щеше да дари на човечеството едно ново лечение — застояла урина. Когато излезете от това място, със сигурност щеше да провери дали по скалпа му все още има пърхот. Ако излезеше.

Добре, че можеше да застане в седнало положение. Беше ужасно горещо и миришеше отвратително, но поне имаше някакво пространство. Не му се искаше да мисли какво се е размърдало в резервоара и в същото време не можеше да прогони тревогите си.

— Трябва да изброиш положителните страни — промърмори той. — Трябва внимателно да ги изброиш.

Да, а освен това и да ги прецениш. Би било добре. Нивото на водата, в която седеше, не се покачваше. Това беше добре. Нямаше да се удави. Стига, разбира се, следобед да не се излее проливен дъжд. Не биваше да си казва, че следобед вече ще е излязъл навън, разбира се, че ще е излязъл. Това „магическо“ мислене би означавало, че свири по гайдата на Шибаняка. Той не можеше просто да седи тук, да се радва, че разполага с някакво пространство, и да чака да го спасят.

Може би ще дойде някой от отдела по строителство и проектиране. Или пък група ловци на глави от служба „Вътрешни приходи“.

Прекрасна идея, която обаче едва ли щеше да се осъществи. Шибаняка вероятно беше обмислил и тези възможности. Разбира се, някой бюрократ или група бюрократи можеха да решат да направят изненадваща проверка, но би било глупаво да се разчита на това. Толкова глупаво, колкото да се разчита, че чувствата на Шибаняка ще се променят. А госпожа Уилсън щеше да реши, че Къртис е отишъл на кино в Сарасота — нещо, което той често правеше.

Той започна да чука с ръка по стените, първо по лявата, а след това по дясната. Зад тънката и податлива пластмаса се чуваше дрънчене на метал. Обшивката. Той се изправи на колене, като не обърна внимание на факта, че си удари главата. Не забеляза нищо, което да го окуражи. Виждаха се плоските краища на винтовете, а това означаваше, че главите им бяха от външната страна. Не кенеф, а ковчег.

При тази мисъл обзелото го за момент спокойствие се изпари. На негово място дойде паниката. Той започна да блъска по стените на тоалетната, крещейки за помощ. Хвърляше се ту наляво, ту надясно като капризно дете. Опитваше се да претърколи тоалетната и по този начин да освободи вратата. Проклетото нещо изобщо не помръдваше. Проклетото нещо беше тежко. Заради обшивката.

Разумът му пищеше: „Тежко като ковчег!“ Паниката прогонваше всяка друга мисъл. „Тежко като ковчег! Като ковчег! Ковчег!“

Не знаеше колко дълго е бил в това състояние, но по едно време се опита да стане, сякаш мислеше, че може да премине през стената като Супермен. Отново си удари главата, този път много по-силно отпреди. Падна по корем. Ръката му шляпна в нещо лепкаво и той я избърса в дънките си. Направи го без да поглежда. Очите му бяха затворени, а изпод миглите му се процеждаха сълзи. В тъмнината зад клепачите му експлодираха звезди. Нямаше кръв. Той си помисли, че това е още една от положителните страни, които трябва да изброи. Да, обаче едва не се беше нокаутирал сам.

— Успокой се — каза си той. Отново застана на колене. Главата му беше сведена, очите — затворени. Приличаше на човек, който се моли, и май наистина се молеше. Една муха го погъделичка по врата, а след това отлетя в неизвестна посока. — Паниката няма да помогне. Той много ще се зарадва, ако те чуе как крещиш, така че се успокой, не му позволявай да се кефи. Просто се успокой и мисли.

За какво мога да мисля тук? Аз съм в капан.

Къртис седна на вратата и покри лицето си с ръце.

Времето минаваше и земята продължаваше да се върти. Хората вършеха обичайните си дейности. Повечето хора.

По шосе 17 преминаха няколко превозни средства — фермерски камиони, които отиваха или на пазарите в Сарасота, или в склада за храни в Нокомис; един трактор; пощенски микробус с жълти фарове на покрива. Нито едно от тях не зави към Дъркин Гроув.

Госпожа Уилсън отиде в къщата на Къртис, прочете бележката, която беше оставена на кухненската маса, и започна да чисти с прахосмукачката. После се зае да глади дрехите, като в същото време гледаше следобедните сапунени сериали. Тя подготви купа макарони, сложи я в хладилника, а след това надраска кратка бележка за приготвянето им — „Печи на 350°, 45 минути.“ Постави бележката на кухненската маса — там, където Къртис беше оставил своята. Над Мексиканския залив избоботи гръмотевица и тя реши, че е време да си тръгва. Често си тръгваше по-рано, когато времето се разваляше. Хората тук не знаеха как се кара в дъжд. Те се плашеха дори и от най-лекото преваляване.