Хаим Оливер - Хелиополис

Не, нямаше време за шахматни ходове, трябваше да се действува, но как именно не можех да реша, преди да съм видял източника на движението. Извадих пистолета от кобура, освободих предпазителя, зачаках, неподвижен, тих. За няколко секунди прехвърлих в главата си десетина хипотези, отнасящи се до това явление — от диви по-диви: начало на вулканично изригване, оставена тук бомба със закъснител, механизъм, забравен от хората и пуснат в действие от моето падане, радиоактивен гейзер, петролен извор…

Нещото долу бавно, съвсем бавно се завъртя около оста си, най-напред наляво, после надясно, и накрая се показа.

Беше мина… Не! Купол на танк… Не! Дамска фризьорска каска…

После забелязах четирите металически пипала, които стърчаха встрани и които упорито риеха пясъка и движеха предмета към мен.

Нямаше къде да отстъпвам повече. След три секунди нещото щеше да запълзи към мен. Да викам за помощ беше безполезно.

Тогава от предната страна на полусферата надникна една тъмнокафява змийска глава, но без очи и като че металическа. До нея се показа още една. Олюлявайки се плавно, те се повдигнаха към мен… Кръвта ми изстина. Не издържах, стрелях. Веднъж, втори път. Главите клюмнаха, потече тъмна, почти лилава кръв.

В шлема ми забръмча:

— Алек, какво става? Ти ли стреля?

Овлажних с език устните си.

— Да, професоре — едва изрекох аз, гледайки как костенурката прибира простреляните си глави в черупката.

— В опасност ли си?

— Не, професоре. Но имам нужда от помощ. Затънал съм в една проклета яма.

— Къде си?

Обясних.

— Идвам.

Цял час стоях в компанията на убитата костенурка. Разтревожени от изстрелите, други нейни посестрими, които се въртяха под мен, благоразумно бяха изпълзели по незнайни подземни проходи. През този час имах достатъчно време да разгледам това чудовище, създадено по кой знае какъв каприз на природата. Всъщност то представляваше преди всичко кълбо от металоподобна кост, която плътно и отвсякъде закриваше малката мека част на тялото. Крачката също бяха бронирани, а главите, двете страшни глави, които ме накараха да дръпна спусъка на револвера, бяха облицовани с бляскава синкава кост. Един истински кактус в семейството на морските костенурки.

— Морска, а живее в пясъка — каза професорът, когато ме измъкна от нещастната яма. — Зарила се в земята като къртиците, там радиациите са по-слаби. А двете глави това е вече резултат на мутациите, предизвикани от лъчението.

Изведнъж си спомних един много стар документален филм за онази, потънала в историята, бомбардировка над Хирошима: буркани и в тях — бебета, родени от облъчени при взрива майки. Бебета с две глави, с три крака, с едно око, бебета с рибешки муцуни…

— Професоре — продумах унило, — няма ли случайно да срещнем някъде насам и двуглави хора или поне четириръки? Тъкмо липсват партньори за бридж.

— Може и да срещнем, Алек, може — отвърна той замислено. — Приготви се да видиш всевъзможни изроди.

— Професоре — рекох, — след тази двуглава красавица нищо вече не може да ме удиви.

У нас има поговорка: „Голям залък глътни, голяма дума не казвай!“ Но можех ли да допусна, че ще открием подземни птици?

Като се поразровихме със сондите наоколо, скоро попаднахме на няколко дълбоки ями, в които животуваха гущери, змии, амиди. Казвам гущери, змии, защото не мога да намеря други названия. Всъщност това бяха някакви нови видове влечуги, поразително напомнящи по своята външност на праисторическите гигантски земноводни — ихтиозаври, плакодонти, динозаври, но толкова малки, че навярно представляваха последната степен на тяхното израждане… Недалеч срещнахме и птицата.

В пясъка. Зарита дълбоко в пясъка.

Беше чайка. Поне приличаше на чайка. Беше съвсем черна, слаба, с неимоверно изтъняло и удължено тяло, което й позволяваше да се провира и лази под пясъка. Криле почти нямаше, перата й се бяха превърнали в твърда лъскава кора. Беше сляпа… Когато я изкарахме на въздух над земята, умря.

Не знам дали друго явление на острова (а такива, уви, имаше достатъчно и далеч по-ужасяващи) е предизвикало у мен по-голямо потресение от тази птица, избягала от сините простори и сгърчила се в земята като червей, за да продължи да живее…

Мълчаливо закрачихме един до друг. Въпреки радостта от находката бяхме потиснати и не ни се искаше да се разделяме. А в мен този новооткрит подземен животински свят предизвика мътна тревога. Бях обзет от гнусното чувство, че около нас витае неуловима опасност, че някъде нещо ни наблюдава, но снизходително ни оставя да се поналудуваме, преди да ни унищожи.