Хаим Оливер - Хелиополис

Тъй, потънали в невесели мисли за прелестите на атомната ера, която човекът все пак бе успял да преодолее, ние забелязахме танкетката чак когато се сблъскахме с нея. Тя също се беше завряла в една пясъчна яма, пропаднала там преди много години, безпомощна въпреки цялата си мощност и технически хитрости.

Ние очаквахме, по-скоро надявахме се, че ще я срещнем. В архивите на старите експедиции се споменаваше за няколко автоматични вездеходи-амфибии, изпратени към острова. Някои просто не могли да стигнат брега, други пък, които доплували, отначало предали няколко оскъдни информации и след това млъкнали. Причината за това мълчание сега беше ясна: автоматите са пропадали в ямите и са се превръщали в купчини старо олово.

Тази среща с другия свят неочаквано ни ободри и ни помогна да се освободим от образа на птицата червей. Танкетката беше истински дар, изпратен от миналото, тя можеше значително да улесни нашата задача. Трескава заработихме с лопатките, за да я освободим от пясъчното й леговище, надявайки се да открием в нея нещо полезно.

Дебелата оловна броня я бе запазила от климатичните промени, веригите й бяха в добро състояние, плавките също, макар и набити с пясък. С мъка отвинтих горния люк, проврях се в кабината. Примитивната електронна апаратура бе, разбира се, отдавна мъртва, радиостанцията — също. Излязох.

— Негодна за работа — казах. — Ще я използуваме за почивна станция.

— А може би ще върви? — забеляза чичо Том.

Отново се вмъкнах в танкетката, чоплих в почти непознатия ми двигател, успях дори да го отворя.

— Моторът изглежда запазен — провикнах се отвътре, — но май че няма гориво.

— Полиплакс имаме в лодката.

Без да чакам подканване, хукнах към заливчето.

Донесох кутия полиплакс и с моите оскъдни познания по старинни автомобилни двигатели с твърдо гориво след половинчасови нечовешки усилия около мотора запалих. Отначало ми се стори, че танкетката ще експлодира, толкова свирепо кашляше, виеше, тресеше се, рипаше като мустанг. В края на краищата обаче тръгна. Като заора настървено с веригите си, тя пое по пясъчната пътечка, изкопана от нас, и се измъкна от ямата.

— Здраво са строили нашите деди, мир на праха им! — извиках аз. — Ще попътуваме с нея.

— Пести горивото! — каза спокойно чичо Том. — Слизай и се приготви да нощуваме. Утре ни чака тежък ден.

Учудено се огледах: нощта бе настъпила внезапно и бързо, без нашия чудесен вечерен преход. Улисан в работа, не бях усетил как отлетяха следобедните часове, не забелязах и залеза на слънцето.

Спрях мотора. И в тишината на нощта отново прозвуча тракането на неуморния брояч.

Седнах до чичо Том. Дръпнах към устата си тръбичката за вода и изпих определената за вечеря порция — точно десет глътки. После изсмуках от тубата отвратителния концентрат, който не можеше да замести и залък хляб, и с мъка го глътнах. С това банкетът свърши.

И тъй първият наш ден на Прокълнатият остров мина. Първата половина на нашия голям експеримент беше изпълнена. Антиберът се оказа непобедим, намерихме удивителни животни, открихме странни радиационни явления, имахме си танкетка. Животът не беше чак толкова лош…

Не лепливото, но гадното усещане за опасност не ме напускаше.

Лежахме до танкетката. Мил ни беше този стар оловен сандък, пък и по-сигурни се чувствувахме край него.

Нощта беше безлунна, над нас мълчаливо примигваха милиарди звезди, които я изпълваха със сребристо сияние. Вляво, високо над хоризонта, блестеше съзвездието на Южния кръст. Същото, което светеше и над Моана…

Моана! Ето за кого не бях помислил през целия ден. В тази потайна звездна нощ, сред Прокълнатият остров, в края на света, нейното съществуване ми се струваше нереално, както впрочем ми се струваше нереално всичко около мен: и Южният кръст на небосвода, и двуглавата костенурка в ямата, и корабните скелети на пристанището… И само танкетката беше истинска, и от време на време я попипвах, за да се уверя в нейното действително съществуване.

До мен лежеше чичо Том и навярно похъркваше в своя антибер, но аз не чувах нищо: той беше изключил шлемофона си. Не спях, мислейки за Моана, за звездите, за професора, когото обичах тъй много, повече от Моана може би. В представите ми за съвършения човек, за истинския Хомо Сапиенс, неизменно се възправяше този черен гигант с мрежа бръчки около очите и щедра, светла усмивка и аз се чувствувах истински щастлив, че той е мой учител, мой другар…