Дмитрий Глуховски - Бъдеще

- А неговата приятелка? Тя има ли връзка с Партията на живота?

- Нямам си никаква представа. Не ви ли е все едно?

- И нея ли трябва... ?

- Девойката? Да, разбира се. Иначе вашата версия за събитията може да се окаже под въпрос.

Кимам - не на него, а на самия себе си.

- Сега ли трябва да взема решение?

- Не, разполагате с два дни. Но искам да ви кажа, че имаме и друг кандидат за повишение.

Той ме дразни, но не мога да се сдържа:

- И кой е той?

- Хайде, хайде... Не ревнувайте! Вие може би го помните под личния му номер. Петстотин и три.

Усмихвам се и изпивам двойния шот на екс.

- Хубаво е, че имате толкова приятни спомени от този човек - усмихва се в отговор Шрайер. - Сигурно в детството всичко ни изглежда доста по-приятно, отколкото е в

действителност.

- Нима Петстотин и трети е във Фалангата? - Става ми тясно дори тук, на проклетия им летящ остров. - Нали според правилата...

- Винаги има изключения от правилата - прекъсва ме Шрайер с учтиво озъбване. - Така че ще имате приятен сътрудник.

- Ще се заема с тази работа - казвам.

- Ами прекрасно. - Той не изглежда учуден. - Добре че намерих във ваше лице човек, с когото може да се говори открито и по същество. Не си позволявам такава искреност с всеки. Още текила?

- Давайте.

Той сам се приближава до мобилния плажен бар и изсипва от започната бутилка в квадратната ми чаша два пръста огън. През отворената секция на купола долита прохладен вятър, разрошва пластмасово сочните корони на дърветата. Слънцето е започнало да залязва. Главата ми е стисната в обръч.

- Знаете ли - казва господин Шрайер, подавайки ми чашата, - вечният живот и безсмъртието все пак не са едно и също нещо. Вечният живот е тук. - Той докосва гърдите си. - А безсмъртието е тук. - Пръстът му докосва слепоочието. - Вечният живот - той се усмихва - е включен в базовия социален пакет. А безсмъртието е достъпно само за избраните... Мисля, че вие бихте могли да го постигнете.

- Да го постигна? - шегувам се аз. - А нима не съм един от Безсмъртните?

- Разликата е същата както между човека и животното. - Той изведнъж ми показва пустото си лице. - Очевидна за човека и неочевидна за животното.

- Значи все още ми предстои да еволюирам?

- Уви, нищо не става от само себе си - въздъхва Шрайер. - Трябва да убиете животното в себе си. Вие, между другото, не взимате ли хапчета за безгрижие?

- Не. Сега не.

- Напразно - добродушно ме укорява той. - Нищо не кара човек по-добре да надскочи себе си от тях. Съветвам ви да опитате пак. Е, какво пък... брудершафт?

Чукваме си чашите.

- За твоето развитие! - Шрайер пресушава своето кълбо и го пуска върху пясъка. -Благодаря, че дойде.

- Благодаря, че ме повикахте - усмихвам се аз.

Когато бог говори мило с касапин, за последния това означава по-скоро предстоящо заколение, отколкото покана за апостолство. И кой може да разбере по-добре това от касапина, сам играещ си на бог с добитъка?

- Какво е това? „Франсиско де Ореляна“? - Пускам в празната чаша лъчите на залязващото слънце, поглеждам към отблясъка.

- „Кетцалкоатл“. Вече сто години, откакто не го произвеждат. Аз не го пия, но казват, че вкусът е изискан.

- Не знам - свивам рамене аз. - Главното е ефектът.

- Е, да. И още нещо за всеки случай... Ако изведнъж вземеш, че се разколебаеш. Ще изпратим и Петстотин и трети. Ако не се появиш ти, ще се наложи той да се заеме с работата. - Той въздъхва, сякаш за да покаже колко неприятен би му бил този вариант. - Елен ще те съпроводи. Елен!

На прощаване той ми стиска ръката. Има хубаво ръкостискане и приятна длан - силна, суха, гладка. При работата му това сигурно е полезно, макар че то не говори за абсолютно нищо. Знам това заради собствената ми работа - през мен също преминават доста човешки ръце.

Той остава на плажа, а госпожа Шрайер - без шапка - ме ескортира до асансьора. По-скоро даже ме взема на буксир, като се има предвид моето състояние и това, че тя продължава да плава отпред, а аз греба в килватера й.

- Нищо ли не искате да кажете? - интересува се гърбът й.

Нищо, случващо с мен през този ден, по никакъв начин не напомня за реалността и това ми придава нездраво лекомислие.

- Искам.

Ние вече сме във вътрешността. Стая с тъмночервени стени. На една от тях - огромното златно лице на Буда, изпъкнало, цялото в паяжина от пукнатини, затворени очи, клепачи, подути от натрупали се за хиляда години сънища. Под Буда - широк диван, облицован с протрита черна кожа.

Тя се обръща.

- И какво?

- Вие ненапразно живеете тук. Под този ваш купол. Тенът е наистина... - Прекарвам поглед по краката й - от сандалите до разреза на роклята. - Много, много равномерен. Много.