Франсис Хардинг - Дървото на лъжите

— И двете играхме играта на клюките — мис Хънтър плесна с юздите е опитна ръка. — След като майка ти разтревожи Джейн Велът, аз се ядосах и разказах на всички за статията в „Интелиджънсър“. Ти пък в отговор разпространи слух, но не си запалила къщата ми. Жена като мен лесно си създава врагове.

Фейт се почуди какво ли значи „жена като мен“. Може би жизнена и весела душа е остър език и солидна заплата? В очите ѝ мис Хънтър вечно изглеждаше ледено самодоволна и непоклатима. Сега обаче девойката съзря намек за притеснение и видя опънатото въже под краката ѝ.

Тя винаги си казваше, че не е като другите дами. Но явно и другите дами не бяха еднакви.

Докато подминаваха къщата на доктор Джеклърс, мис Хънтър вдигна ръка за поздрав. От горния прозорец любезно ѝ помахаха в отговор.

— Защо се подигравате заради ниския ръст на доктор Джеклърс? — Сега беше последната възможност на Фейт да зададе въпроса.

— Ха! — Мис Хънтър ѝ се ухили леко и самодоволно. — Е, в един момент той стана много нетърпелив към моя отказ да се омъжа за него, та ми обясни как на жените не им стигал интелектът да се грижат сами за делата си. Постара се да ми го докаже, като ми показа измерванията на черепите на пациентите си. Средностатистически мъжките черепи наистина са по-големи от женските. За лош късмет на доктора, в записките му имаше и други измервания. Аз му заявих извода си, че благодарение на доказателствата му ще сторя всичко по силите си да се омъжа за най-високия мъж, когото намеря. Нали разбирате, по-високите мъже обикновено имат по-големи черепи. А докторът не би могъл да твърди, че това не е знак, че те са по-умни от него, тъй като би се наложило да отрече и твърдението си, че е по-умен от мен. Едрите хора просто имат по-едри глави. Мъжете не са по-умни от нас, мис Съндърли. Просто са по-високи.

На пристана Фейт стоя редом е Пол Клей, загледана в усилията на екипажа на пощенското корабче да натовари сандъците на борда. Странно беше да се озове до младежа на дневна светлина и без да се крият. Твърде срамежлива беше, за да го погледне. Споровете им бяха по-лесни — живописно театрални, пълни със сценично осветление и драматични жестове. Сега имаха шанс малкото им време насаме да изтече, без да си кажат и дума.

— Ще ти пиша — обеща Фейт.

— Защо? — Пол я погледна в очите очевидно в търсене на клопка. — За да можеш да ми кажеш колко ме мразиш? Нима мислиш, че бих искал да си спомням изобщо за теб?

— Да — отвърна Фейт.

Над главите им се упражняваше дъжд. Първите пробни капки изпълниха мълчанието.

— Трябва да ти призная нещо — допълни девойката.

— Пресвета майко, ама още ли има? — зяпна я Пол. — Колко по-зле може да стане положението?

Това беше най-трудната част. По-лесно беше да си вещицата, харпията. Да си човек, беше опасно.

— Аз… понякога съм мила — призна Фейт. — Даже… много обичам малкото си братче.

Последва продължителна пауза.

— Първия път, когато видях бой е плъхове — каза Пол, без да поглежда към нея, — едно куче си изгуби окото, а аз повръщах. Връщам се там да си докажа, че стомахът ми е загрубял.

— Когато бях на седем, намерих на плажа вкаменелост — отвърна Фейт тихо — и баща ми много се гордееше с мен. Или поне… така си мислех, че е станало. Но се оказа, че фосилът е бил от неговите фалшификации — сметнал е, че ще изглежда по-убедително, ако го намери „невинно дете“. Скрил го е така, че да го открия…

Златният ѝ ден на плажа, великият миг на връзката е баща ѝ се беше оказал преднамерено организирана лъжа и измама. Дълбоко в сърцето ѝ подозренията за истината бяха расли е времето, но най-ужасните ѝ страхове се потвърдиха едва когато откри броя на проклетия „Интелиджънсър“. На средата на страницата имаше снимка на нейния фосил с подробно описание на методите, използвани за подправянето му.

Фейт силно си прехапа устната.

— Мисля… струва ми се, че леко полудях след смъртта на татко.

— Ти си пъхна ръката в чувал с плъхове! — посочи Пол. — И се целеше в мен с пистолет!

— Като се замисля, това… ми се струва малко драстично, така си е.

Последва още една пауза, в течение на която се оказа, че и двамата нямат нужда да се извиняват.

— Искам да стана фотограф — заяви младежът, — но да не съм като татко. Искам да снимам далечни места, където не е стъпвал човешки крак. Искам да опитвам нови неща — да намеря начин да снимам птици в полет и нощни сцени например.

Признанието му бе натежало от гневна искреност. Фейт си го представи как стои с часове на студения нос и постоянно наглася апарата си, за да следи ярката, живописна луна.