Франсис Хардинг - Дървото на лъжите

Видя далечния шпил на църквата и се заолюлява в тази посока. Краката ѝ все едно бяха чужди и не успяваше да се движи по права линия. Кой знае защо ръбът на скалите все я приближаваше отдясно и я изненадваше. Хвана се да отговаря раздразнено на въпрос, който никой не ѝ беше задавал.

Изпарения. Сигурно ще да е от изпаренията.

Озърна се през рамо и видя, че скритият вход все още бълва масивна колона е дим. Разширяваше се е издигането си — нездраво мътно петно на фона на синьото.

Много по-близо обаче имаше човек. Почернена твар, цялата в сажди, полудяла, е коса, която се вееше от вятъра като предупредителен флаг.

Алени изгаряния цъфтяха по лицето ѝ и се показваха през изгорелите дупки в морскозелената ѝ рокля. Агата бързо догонваше доскорошната си пленничка, впила неотклонно поглед в нея.

Краката на Фейт я предаваха и тя отново падна на земята. Заопипва под себе си за нещо, удобно за хвърляне, и сви пръсти върху камъче. Малко, съвършено обло камъче!

— Назад! — извика, когато жената я приближи. Вдигна камъка е надеждата, че Агата не вижда друго освен обло, тъмно петно. — Това е плод — всичко, което остана от Дървото! Остави ме на мира или ще го хвърля в морето!

Съпругата на съдията не забави ход.

— Все още можеш да избягаш! — извика Фейт, докато драпаше заднешком по земята е вдигната за замах ръка. — Върви на пристанището! Намери кораб!

Устремена напред, Агата гледаше право в очите на девойката. Отчаянието, изписано на лицето ѝ, беше безлично и празно като радостното изражение преди това.

— Спри! — извика Фейт. — Сериозно говоря!

Агата се хвърли напред, свила пръсти да сграбчи плода, и момичето го метна покрай нея и към ръба на скалите. Само за това се сети, за да отвлече вниманието на противничката си, та да избяга.

По-възрастната жена се извърна и се втренчи след малкото, обло топче, което отскачаше и рикошираше към ръба. Обърна се и се втурна след него.

То се търкаляше и слънцето се отразяваше по стоманено сивата му повърхност. Беше камъче, очевидно нищо повече от камъче. Търкаляше се по-бързо, отколкото би могъл да го догони човек, но Агата не се отказваше.

— Спри! — развика се отново Фейт. — Спри! Излъгах!

Но когато камъчето полетя през ръба, девойката осъзна, че Агата вече дори не гледа в него. Близо до бездната тя се втурна още по-бързо, а сетне разпери ръце и направи най-широката си крачка във вечността.

И не остана друго освен безсърдечното синьо на небето, вонящият на дим вятър и щурците, които клюкарстваха сред изсъхналата трева.

Ситуацията можеше да е по-различна, ако доктор Джеклърс не беше оцелял. Но все пак оживя, макар и е тежка контузия — поне имаше надежда да запази счупения си крак.

Дори председателстваше отложеното дело за смъртта на покойния преподобен Еразмус Сън дърли, понеже не пожела да остави задачата в ръцете на никого другиго, и така злостно строяваше заседателите, та някои от тях очевидно смятаха, че самите те са на съд. По-мило говореше с Фейт Съндърли, но ѝ се скара, задето не е смогнала да сподели подозренията си е него по-рано.

Стигна се до извода, че преподобният е загинал от ръката на неизвестен убиец. Намериха Бен Крок в пещерата — жив, макар и лошо пострадал от пожара. Облакът изгорели газове от изстрела бе увредил лявото му око. Навитата — всички работили е Крок по времето на Уинтърборн — бяха издирени и арестувани.

Трупът на Агата Лембант намериха в подножието на една канара. Ролята ѝ в зловещия план обаче бе драстично намалена. Фейт знаеше, че тази деликатност е любезен жест към спомена за нея и чувствата на съпруга ѝ, който щеше да бъде съсипан да научи за престъпленията на жена си. Същевременно обаче на девойката ѝ беше неудобно. Агата изчезваше. Коварността ѝ, злодейството, научната страст, гениалността и маниите ѝ се стапяха във въздуха като пара. Скоро щеше да се превърне в поредната „обичана съпруга“ на мраморна надгробна плоча.

Ролята на Фейт в развоя на събитията също щеше да стане незабележима. Ако вестниците я споменяха изобщо, щеше да бъде като скромното девойче, натъкнало се на истината точно както се беше натъкнало на ценен фосил. Може би дори щяха да използват снимката ѝ на седемгодишна възраст — онази, на която гордо стиска находката си.

От Дървото нямаше и следа. Огънят го беше погълнал и от него в пещерата бяха останали само осаждени стени и ужасна смрад. Фейт скърбеше за загубата на вида за науката, но не можеше да се каже, че съжалява за изчезването на самото растение.