— Ето го отговора — сериозно каза Дейвид. — Причина за заледяването е свръхконтинентът, който периодично се разцепва и слива. Когато се разцепи, дължината на бреговата ивица се увеличава. Това стимулира живота, който в момента се ограничава до микроби и алги и обитава вътрешните морета и крайбрежните плитчини. От своя страна, той поема излишния въглероден двуокис от атмосферата. Слънцето е малко по-слабо от нашето време…
— И оттук — заледяването.
— Да. В продължение на двеста милиона години. В отделни моменти фотосинтезата просто не е била възможна. Удивително е, че животът изобщо е оцелял.
Братята отново се спуснаха в океана и ДНК-проследяващата програма за пореден път се фокусира върху зелените алги. Някъде сред тях се намираше невидимата клетка, предшественик на всички хора.
След един милиард години отново настана мрак.
— Пак ли заледяване? — попита Боби.
— Струва ми се, че разбирам — рече Дейвид. — Еволюционен импулс, за който не можехме да съдим по фосилите. Опит на живота да надскочи едноклетъчното равнище. Но обречен на неуспех от заледяването. Двеста милиона години развитие отиват на вятъра… По дяволите.
Когато след още сто милиона години ледът отстъпи, сред алгите отново се появиха по-сложни, многоклетъчни форми на живот: поредният фалстарт, пометен от жестокото заледяване, и братята пак бяха принудени да гледат как животът се връща на най-примитивното си равнище.
Докато пътуваха през дългите еднообразни еони, мъртвешката ръка на глобалното заледяване още пет пъти се спусна над планетата, убивайки океаните, погубвайки всички по-сложни създания. Този безумен цикъл започваше винаги, когато животът с мъка си проправеше път в плитчините около континентите.
— Това е трагедията на Сизиф — каза Дейвид. — Според мита той трябвало да бута камъка до върха на планината, само за да го види как се изтъркулва обратно. По същия начин се бори животът. Навярно нихилистичните философи са прави, навярно не можем да очакваме повече от вселената освен безмилостно смазване на живота и духа, защото разновесието в космоса е смърт…
— Някога Циолковски наричал Земята „люлка на човечеството“ — мрачно отвърна Боби. — А тя всъщност е люлка на живота. Но…
— Но тази люлка смазва собствените си рожби — довърши Дейвид. — Сега поне това не е възможно. Поне не така. Животът е развил сложни цикли, които контролират притока на маса и енергия. Винаги сме се възхищавали на живата Земя. Но животът е трябвало да се научи да се защитава от безмозъчната геологична жестокост на планетата.
Накрая стигнаха до епохата преди страшните заледявания. Тази млада Земя нямаше нищо общо със света, в който по-късно щеше да се превърне. Нямаше хълмове и брегове, скали и гори. Почти изцяло я покриваше плитък океан. Морското дъно представляваше тънка кора, напукана от течна лава. Планетата често се обгръщаше с облаци от газове, докато на повърхността изригваха вулкани и ги всмукваха обратно в земните недра.
Когато пробиваше плътната облачна обвивка, слънцето приличаше на яростно пламтящо кълбо. Луната беше огромна, голяма колкото чиния, макар че вече носеше много от познатите си белези.
Ала и Луната, и слънцето сякаш препускаха по небето. Тази млада Земя бързо се въртеше около оста си и често хвърляше в нощ повърхността си и крехкия си жив товар. Над моретата се издигаха гигантски вълни.
Предшествениците на това враждебно място бяха неамбициозни: поколение след поколение незабележими клетки, живеещи на големи групи близо до морската повърхност. Отначало представляваха гъбеста маса, която се свиваше пласт по пласт, докато накрая оставаше само зелено петно, носещо се в океана, за да се слее с някоя по-стара група клетки.
В небето проблясваха огромни метеорити, които се връщаха в дълбокия космос. Често — ужасяващо често — по земното кълбо пробягваха стени от вода, високи цели километри, устремили се към пламтящ метеоритен кратер, от който изскачаше голямо светещо тяло, астероид или комета, за миг огряваше небето и потъваше в космическия мрак.
И яростта и честотата на тези обърнати наопаки удари като че ли се увеличаваха.
Изведнъж зеленият живот на килимчетата от алги започна да мигрира по повърхността на бурните млади океани и повлече със себе си веригата от предшественици, а с тях и зрителното поле на Боби. Колониите постепенно се сливаха, сякаш се връщаха към някакво общо ядро.
Накрая братята се озоваха в езерце на дъното на широк и дълбок метеоритен кратер. Боби видя назъбени планини, заобикалящи платовиден централен връх. Езерцето бе синкаво-зелено и някъде във водите му веригите на предшествениците продължаваха сляпото си пътуване към началото на живота.
Читать дальше