Катарина Макги: Хилядният етаж

— Дошли сме без нищо на този свят и няма да отнесем нищо…

Нищо, нищо, нищо, ехтеше думата в главата й. Ейвъри не знаеше нищо, защото точно това бе направила за Ерис. Не каза на никого истината за смъртта на приятелката си. Дори на Атлас.

Истината не променя нещата, опитваше се да си повтаря тя. Нищо нямаше да върне Ерис. Тя обаче знаеше, че тези мисли са проява на страх, че защитава собствения си интерес, и се презираше, че мисли по този начин.

След като Ерис падна — преди три вечери, макар да й се струваше, че е минал цял един живот, — Ейвъри прекрати партито и се обади на полицията. Те пристигнаха почти веднага. Ейвъри ги заведе на покрива и обясни с разтреперан глас как е намерила стълбата, как е качила приятели, за да им покаже гледката. Четиримата отидоха на разпит. Както се бяха разбрали, до един подкрепиха историята на Лида: Ерис била пияна и се подхлъзнала.

Ейвъри се смая колко лесно приеха лъжата им. Никой не поиска доказателство, никой не предяви обвинения. Ейвъри знаеше, че трябва да я държат отговорна, че е отворила вход към покрива, но единственото последствие беше, че пристигна екип по поддръжката и запечата изхода. Сега не спираха да я следят погледи и бе още по-зле, отколкото преди. „Какъв шок, че Ейвъри Фулър не умее да преценява — шушукаха всички. — Да остави пияна приятелка да се качи на покрива. Каква трагедия!“

Органът на огромната църква засвири и всички се изправиха, за да запеят погребален химн. Ейвъри посегна към старовремската книга с химни — църквата не беше от тези, в които думите излизат на лещите ти, както беше в нейната — и се опита да запее. Стискаше книгата с дясната си ръка, докато лявата, от страната на Атлас, висеше отстрани. Той я докосна с малкия си пръст, много внимателно, за да изкаже безмълвната си подкрепа.

Ейвъри не му обърна никакво внимание. Усещаше как Лида я зяпа от задния ред, предизвикваше я, изпробваше издръжливостта й.

Не знаеше какво да прави с Атлас. Обичаше го до болка, любовта й засищаше всяка нейна клетка. Само че тази любов беше сложна сега, заредена с трагедия и мъка.

Не можеха да избягат, не и след като Лида знаеше истината. Преди щеше да е съвсем наред — родителите им щяха да измислят нещо, точно както бяха направили миналата година, когато Атлас изчезна. Ако обаче избягаха сега, Лида щеше да разкрие тайната им в мига, в който изчезнат. Ейвъри нямаше намерение да подложи родителите си на подобно мъчение. Двамата с Атлас трябваше да останат, поне докато не измислят как да се справят с Лида.

Тайна за тайна, помисли си кисело тя. Да, тя знаеше тайна за Лида и с нея щеше да я спре да разкрие тяхната с Атлас. Колко дълго щеше да продължи този мъчителен баланс?

Всичко вече беше различно. Времето преди смъртта на Ерис изглеждаше като цял един живот, съвсем различен свят. Старата Ейвъри вече я нямаше. Старата Ейвъри беше съсипана и нова Ейвъри — по-корава, по-чуплива — се беше родила от късчетата на старата.

Докато стоеше в църквата, неспособна дори да заплаче за смъртта на приятелката си, й се струваше, че никога няма да е в безопасност, докато Лида е край нея.

Мариел стоеше в задната част на църквата, наполовина скрита в сенките, самата тя почти превърнала се в сянка. Беше с роклята, която Ерис ненавиждаше — просто нямаше други черни дрехи, — но беше облякла отгоре пуловер, беше я съчетала с черни равни обувки и малки изкуствени перли на ушите. Не изглеждаше чак толкова зле. Дори не си сложи обичайното ярко червило, само малко пудра около зачервените очи, все още подпухнали от плач. Искаше да изглежда прилично, когато си вземе последно сбогом с Ерис. Единственото момиче, което беше обичала истински, макар да не й го беше казала, не и с толкова много думи.

Стисна броеницата в джоба си толкова силно, че кокалчетата й побеляха, и се огледа.

Църквата беше пълна с орди хора в черно елегантно облекло, с жени, стиснали лачени чантички, докато подсмърчаха в кърпички с монограми. Всички ли бяха приятели на Ерис? Едва ли я познаваха толкова интимно колкото Мариел. На тях, разбира се, тя нямаше да им липсва с онази мъка, която избликваше отвътре и заплашваше да я удави. Всяка сутрин през последните три дни Мариел се будеше и се сещаше за нещо, което би искала да каже на Ерис, но след това си спомняше какво е станало. И тогава мъката се стоварваше отново върху нея.

Освен мъката имаше и ужасно, разяждащо чувство за вина заради жестоките неща, които беше казала вечерта преди Ерис да загине. Не бе имала предвид нито едно от тях; просто тогава се разстрои, уплаши се, че някой ще премести любимата й високо в Кулата и тя ще я изгуби заради онзи свят. Когато Ерис отиде сама на партито, Мариел почти обезумя.