Катарина Макги: Хилядният етаж

На Уот му призля. Не можеше да каже нищо.

— А ти… — Лида се обърна към Райлин. — Ще кажа на полицията какви си ги вършила у Корд. Ще те тикнат в дранголника поне за десет години за тази работа. Може би дори за цял живот.

Райлин пребледня. Уот се запита с какво я държи Лида. „Надя, опитай се да разбереш“, нареди той. Може пък да имаше начин да помогне. Ако поне един от тях не зависеше от Лида.

— Няма да те прикривам, Лида, не и след… — започна Ейвъри, но Лида се врътна към нея.

— Дори не си въобразявай, че ще ти позволя да си отвориш устата, Ейвъри. Мръсната ти малка тайна е най-противната.

Ейвъри млъкна. Сърцето на Уот се сви заради нея. Той, разбира се, знаеше с какво Лида държи Ейвъри, защото й беше поднесъл информацията на сребърен поднос.

— И така — продължи Лида и за пръв път в гласа й се прокрадна несигурност, нервност, дори истерична нотка. — Разбрахме ли се? Ерис се е напила, подхлъзнала се и е паднала. Разбрахме ли се?

И ги погледна един по един. Райлин кимна бавно, след това Ейвъри я последва, и двете като безпомощни кукли. Уот остана загледан в Лида за кратко, мислите му препускаха, отчаяно се опитваше да измисли решение.

Само че нямаше начин да се измъкне. Налагаше му се да излъже за смъртта на невинно момиче.

Най-сетне Уот кимна, както Лида много добре знаеше, че ще стане.

Ейвъри никога не беше виждала църквата „Сейнт Мартин“ на 947-и толкова претъпкана, както на сутринта на погребението на Ерис.

Погребението на Ерис. Беше й почти невъзможно да повярва, дори на нея, дори след като я бе видяла да загива.

Осветлението в църквата беше приглушено; беше пълно с опечалени в тъмни дрехи. Единственото цветно петно бяха белите цветя върху лакирания дървен ковчег отпред и екранът, подпрян до него, на който се въртяха снимки на Ерис — до една от напудрени фотосесии, които я беше карала да прави майка й: нямаше ги спонтанните селфита, с които Ерис пълнеше фийдовете си.

На Ерис никак нямаше да й хареса, помисли си Ейвъри и изхлипа. Погребението беше мрачно и прекалено традиционно. С нищо не намекваше за същността на Ерис, жива и жизнена, жадна за живот.

Имаше толкова много спомени от Ерис. Като деца си правеха маскаради, караха се за роклята на принцесата, която си сменяше цвета при всяко замахване с вълшебната пръчица. Ами в седми клас, когато си направиха ужасните прически, вечерта, когато пиха бира, а Ерис я вмъкна тайно у тях и държеше ужасната прическа, докато Ейвъри повръщаше цяла нощ. Кискаха се в часа по латински, защото всички думи в превода им се струваха мръсни. Ами когато избягаха за един уикенд в Лондон, защото Ерис заяви, че й било писнало от Ню Йорк…

Напоследък на Ерис й беше трудно и на Ейвъри й се прииска да я беше подкрепила повече. Ерис имаше нужда от нея, но тя нали се беше оплела в драмата с Атлас, Лида и Уот, а можеше да направи повече, отколкото да й организира парти по случай рождения ден. Дори то завърши с провал.

Добре поне че Ерис беше щастлива през последните две седмици с момичето от долните етажи, с което се срещаше. Ейвъри се питаше къде е момичето, дали е дошло. Прииска й се да се запознае с нея. Ерис дори не й беше казала името й.

Ейвъри се огледа. Изглежда, всички, които познаваха Ерис, бяха дошли, всичките им съученици и учители, родителите на приятелите им и приятелите на родителите. Забеляза Уот отзад, очите му сведени, също като нейните, въпреки че тя не беше говорила с него от онази нощ. Другите приятели на Ерис седяха на редицата зад нея: Джес, Риша, дори Минг — и Лида, разбира се, чиито очи прогаряха дупки в гърба на Ейвъри през цялото време. Семейството на Ерис беше на първия ред: майка й, облечена в черна рокля от кретон, която не беше твърде подходяща за погребение; Лейн, лелята на Ерис, беше дошла от Калифорния; и за огромна изненада на Ейвъри, Евърет Радсън и възрастната му майка. Баба Радсън гледаше напред с неразгадаеми очи. Беше се накичила с повече диаманти, отколкото Ейвъри беше виждала някой някога да носи, сякаш щеше да компенсира с карати отминалата младост. Седналият до нея господин Радсън хлипаше в кърпичка с монограм.

Ейвъри искаше да бъде разстроен заради Ерис. Не беше правилно да я изостави приживе, а сега, след смъртта й, да скърби. Същевременно не можеше да му се сърди, не и на човек, който бе така съкрушен от мъка.

Ейвъри и семейството й бяха на втория ред, зад Дод-Радсън, изненадващо почетно място, при положение че Ерис беше загинала на партито на Ейвъри. Родителите на Ерис не я виняха за случилото се. Тя обаче не можеше да каже същото за своите родители, които почти не я поглеждаха. Бяха все още пребледнели от шока. До Ейвъри се беше настанил Атлас, красив както винаги, с тъмен костюм. Непрекъснато се опитваше да привлече погледа й, но тя гледаше, без да помръдва, екрана, на който се сменяха портрети на мъртвата й приятелка.