Катарина Макги: Хилядният етаж

Без да им обръща внимание, Райлин продължи да обикаля, за да намери Корд, като се опитваше да планира какво да му каже, когато го види. Не трябваше да го прави; бе допуснала грешка, като дойде. Къде, за бога, се беше покрил? Вече два пъти бе обиколила партито, но така и не го бе зърнала. Дали пък не си беше тръгнал?

И тогава, най-сетне, го видя.

Беше в един ъгъл на библиотеката до хола, говореше с момиче с червеникаворуса коса. Райлин притаи дъх. Телата им бяха извити и устремени едно към друго, ръката й беше отпусната върху неговата, бедрата им се докосваха леко — Райлин разбра, без да има нужда някой да й казва, че Корд е спал с това момиче.

Остана неподвижна за момент, наблюдаваше как момичето се смее на нещо, което казва Корд. Беше великолепна, помисли си с горчивина Райлин, с меки извивки, големи очи и истинска грива вместо коса. Корд се смееше заедно с нея, очите му пълзяха одобрително по тялото й, ръката му се спускаше надолу по ханша.

Сякаш някой я удари в корема.

Усетил тежестта на погледа й, Корд вдигна очи.

— Райлин? — ахна той, сякаш беше оглупял и не беше сигурен дали да повярва на очите си. А и как да повярва? Каква причина имаше Райлин Майърс да се качва на хилядния етаж?

Останаха така за момент, гледаха се, сякаш бяха актьори в лош филм и образът на екрана бе застинал.

— О — ахна момичето, обърна се и погледна Райлин, а странните й кехлибарени очи заблестяха, когато я позна. — Това ли е тя? Прислужницата ти?

Тези думи — и мисълта, че Корд е говорил за нея с тази непозната — отключиха нещо у Райлин и тя се врътна, обзета от отчаяното желание да избяга.

— Чакай, Райлин! — стори й се, че чу гласа на Корд зад себе си, но не беше сигурна дали наистина го чу над шума, а и беше твърде късно — тя вече се опитваше да избяга надалеч.

— Това ли е тя? — попита отново Ерис и се обърна към Корд. — Прислужницата ти? — Беше доста красива, не можа да не признае Ерис, с бледо овално лице и блестящи бадемовидни очи.

— Да. — Корд гледаше след момичето. Гласът му прозвуча замислено.

— Защо избяга така? — За Ерис подобно поведение беше странно. Ако тя беше видяла момчето, което харесва, да говори с друга, щеше да отиде при тях и да се включи в разговора, после да вдигне скандал и да постигне онова, което желае.

Корд я стрелна с поглед.

— Ти плашиш другите момичета. Знаеш го, нали?

— Аз ли? — разсмя се Ерис. През осемнайсетте й години я бяха наричали много неща: и сексапилна, и егоистична, и непостоянна — но страшна не бе сред тях.

Понечи да се пошегува, но видя изражението на Корд и разбра, че атмосферата се е променила. Приятното им настроение се беше стопило. Мислите на Корд вече бяха скрити, той се колебаеше за нещо.

— Господи — прошепна Ерис. — Ти я обичаш.

Корд не отговори и това бе достатъчно красноречив отговор.

— Обичаш я, въпреки че тя те е използвала — продължи тя с почуда. — След всичките ти гръмки приказки, че не вярваш в любовта, ти си същият мекушав тип като всички.

— Любов и доверие не са едно и също — отсече той тъкмо когато лещите на Ерис светнаха, за да известят пристигането на ново съобщение.

„Сериозно ли го казваш, или си просто пияна?“

Ерис се обърна настрани и помаха на Корд, за да му каже, че ще се обажда, и пингна на Мариел. Приятелката й отговори на четвъртото позвъняване.

— Съвсем сериозно. Дори не пия тази вечер! И се извинявам — побърза да избъбри Ерис на един дъх. — Много, ама наистина много се извинявам. Не трябваше да говоря онези неща.

Мариел мълчеше. Ерис знаеше, че трябва да направи още нещо.

— Постъпих лошо и не проявих никаква деликатност. Просто се разбъбрих. Имах желание да се защитя, след като ти реагира по онзи начин, когато ти казах, че ще взема парите.

— Не искам да се караме, Ерис — отвърна след малко Мариел.

— И аз се извинявам. Знам, че те провокирах. Просто… тревожа се за теб.

— И аз се тревожа за теб — отвърна тихо Ерис.

— Наистина ли не пиеш? — попита Мариел. Не можеше да повярва.

— Наистина. Просто не бях в настроение след като се скарахме. — Въздъхна. — Мисля за това цяла вечер, опитвах се да измисля как да оправя нещата. Не искам да те изгубя — добави малко по-тихо.

Мариел си пое дълбоко дъх.

— Защо не дойдеш, за да поговорим?

— Добре — съгласи се Ерис. — Тръгвам!

Неочаквана топлина плъзна в гърдите й и тя избухна в смях; весел, бълбукащ смях, който изригна от нея. Мариел й прощаваше. Щом й прощаваше, всичко друго щеше да се нареди.