Катарина Макги - Хилядният етаж

Нечия ръка стисна рамото й като в менгеме.

— Търсех те.

Ейвъри ахна. Лида изглеждаше ужасно. Косата й беше опъната на стегнат кок, подчертаваше острите й черти, сега изопнати, уморени, устата й свита в тънка линия. Изглеждаше крехка в роклята на геометрични фигури, сякаш тялото й действаше единствено благодарение на силата на волята й — и на наркотиците, явно.

Ейвъри познаваше този поглед; Лида изглеждаше по същия начин понякога преди изпити, след като беше пила твърде много ксенперхеидрен. Тогава беше като пренавита пружина през целия ден, правеше теста, след това се прибираше и се наспиваше. Ейвъри не одобряваше, но всеки път, когато споменеше този факт, Лида се затваряше в себе си и се държеше отбранително.

Лида пусна ръката й. Цялата трепереше от вълнение.

— Не мога да повярвам какви ги вършиш. Ти си безобразна приятелка, нали го знаеш? Да не говорим колко си противна — разсъска се тя.

— Лида. Какво си взела? — попита Ейвъри и внимателно потегли приятелката си към края на стаята.

— Пусни ме! — повиши глас Лида, без да й пука дали ще стане скандал. Няколко души ги погледнаха с извити вежди. — Знам — заяви тя. — Така че не се ебавай с мен, ясно ли ти е?

Ейвъри усети нервен прилив на очакване. Не смееше да проговори. Опитваше се да прочете какво пише в очите на Лида, които се стрелкаха като обезумели. Инстинктът й подсказа, че търси Атлас.

— Той къде е? — изсъска Лида.

— Кой? — попита Ейвъри, доколкото можа невинно.

— Брат ти! Или може би трябва да кажа любовникът ти?

Ейвъри усети, че й прилошава, сякаш светът се люшна опасно. Лида изрече думите почти шепнешком, а шумът в стаята беше толкова оглушителен, че Ейвъри бе сигурна, че никой не е чул — засега. Въпреки това не можеше да си позволи да стане гаф.

— Може ли да поговорим по този въпрос насаме? — попита тя с цялото достойнство, на което бе способна. Погледна Лида право в очите. — Моля те. Заради дългогодишното ни приятелство. Моля те, не го прави тук, много те моля.

Нещо от старата Лида просветна в очите на бившата й приятелка и тя се поотпусна малко, сякаш до този момент се беше движила подхранвана от сляпа ярост, а сега вече нямаше стимул, който да я държи изправена.

— Добре — примири се Лида. — За две минути.

Ейвъри кимна. Това бе най-доброто, на което можеше да разчита в момента.

— Ела — помоли тя и си лепна изкуствена усмивка, докато кимаше на всички, покрай които минаваше, сякаш всичко беше наред. Преструваше се, че двете с най-добрата й приятелка отиват да си оправят заедно грима, да поклюкарстват, а не да се заплашват с най-тъмните, най-лични тайни.

Където и да отидеха, навсякъде беше пълно с гости. И нейната стая, и стаята на Атлас, и библиотеката, и оранжерията: партито беше пуснало пипалата си навсякъде. Във всички стаи имаше хора, някои припаднали, други се натискаха — или комбинация от двете. Ейвъри усети, че Лида става неспокойна, безмълвна бомба с часовников механизъм, която отброява секундите.

И тогава й хрумна идея, която щеше да промени всичко, завинаги.

— Насам — посочи тя, отвори вратата към килера и посегна към тайната ръчка. — Никой няма горе. Можем да говорим насаме.

Изтегли стълбата надолу и над тях се очерта малък квадрат нощно синьо. Веднага й стана ясно колко е разстроена Лида, защото дори не реагира на съществуването на скрит достъп до покрива от апартамента на Ейвъри. Просто наведе малко глава и каза с леденостуден глас:

— Първо ти.

Ейвъри се заизкачва към мрака. Кожените й италиански обувки на висок ток се изплъзваха по стълбата.

Лида пристъпи неуверено в брулещия вятър. Инстинктите й трябваше да изпищят и да я накарат да се върне долу, но същите тези инстинкти бяха приглушени от мощен коктейл ксенперхеидрен и няколко други хапчета, чиито имена вече беше забравила. В момента ксенперхеидренът я държеше нащрек, макар и малко наострена и много напрегната. Пред погледа й вече беше малко мътно, формите се издължаваха, сенките ставаха по-ярки. Всичко беше приятно, ярко, също като детска карнавална холограма.

— Чукаш се с брат си, имаш си таен покрив. — Обърна се към Ейвъри. — Колко още тайни крие съвършената Ейвъри Фулър?

— Няма нужда да бъдеш жестока. — Ейвъри не помръдваше. Лунните лъчи се заиграха по синьото сребро на роклята й, придадоха й вид на древна гръцка статуя на богиня.

— Има нужда от това, от което кажа, че има нужда — заяви злобно Лида. Тук на покрива, толкова близо до звездите, се чувстваше жизнена и озлобена. — Значи, ти и Атлас. Какво ще кажат родителите ти, ако разберат?