Стивън Кинг: Под купола (Том I)

— Пит, имам страшно много работа тук, така че ако не е…

— Бренда Пъркинс е мъртва. Както и Анджи Маккейн, Дуди Сандърс…

— Какво? — Тя се изправи толкова рязко, че столът й се прекатури.

— … и Лестър Когинс. Били са убити. И — слушай внимателно! — Дейл Барбара е арестуван за убийствата им. В момента е долу в ареста.

— Идвам веднага.

— Уф, мамка му! — възкликна Пит. — Ето го и Анди Сандърс! Изглежда така, сякаш ще си изплаче проклетите очи… Да пробвам ли да взема коментар от него, или…

— Недей. Човекът все пак е изгубил дъщеря си три дни след смъртта на жена си. Не сме „Ню Йорк Поуст“. Тръгвам към теб.

И тя затвори, преди да изчака отговора му. Отначало се чувстваше странно спокойна, дори не забрави да заключи. Ала щом се озова на тротоара, насред неестествената жега и под небето с нездрав тютюнев цвят, от спокойствието й не остана и следа и тя се затича.

Разтърсвани от гърчове, Джо, Нори и Бени лежаха на озарения от странните, сякаш изтънели слънчеви лъчи Блек Ридж Роуд. Въздухът бе зноен и тежък. Една врана, която не изглеждаше обзета от самоубийствени наклонности, кацна на телефонната жица и се загледа в хлапетата с лъщящите си интелигентни очи. Птицата изграчи веднъж, а после размаха криле и отлетя в застиналия следобеден въздух.

— Хелоуин — промълви Джо.

— Накарайте ги да престанат да крещят! — простена Бени.

— Слънцето го няма — каза Нори и пръстите й се свиха, сякаш опитвайки се да сграбчат въздуха. Момичето плачеше. — Слънцето го няма, о, Боже, изчезнало е завинаги!

На върха на Блек Ридж, сред ябълковата градина, откъдето се откриваше панорамна гледка към целия Честърс Мил, проблесна ярка пурпурна светлина.

Петнайсет секунди по-късно тя проблесна отново.

Джулия взе на един дъх стъпалата пред полицейското управление. Лицето й все още бе подпухнало от съня, а разрошената й коса стърчеше. Щом я зърна, Пит се опита да влезе вътре заедно с нея, ала тя поклати глава.

— По-добре остани тук. Ще ти звънна, когато тръгна да вземам интервю.

— Обожавам позитивното ти мислене, но чакай да чуеш нещо интересно — каза й Пит. — Познай кой цъфна тук малко след Анди. — И Пит посочи към хамъра, спрян пред противопожарния кран. Линда Евърет и Джаки Уетингтън стояха до джипа, потънали в задълбочен разговор. И двете жени изглеждаха сериозно изплашени.

Джулия прекрачи прага на участъка и в първия момент се изненада колко горещо е вътре. Климатикът не работеше, явно за да се пести ток. Втората й изненада бе породена от много млади хора в управлението, сред които се виждаха и двама от синовете на Килиън (един Господ знаеше колко точно са на брой) — нямаше как човек да сбърка тези дълги носове и куршумовидни глави. Всички младежи бяха заети с попълването на разни формуляри.

— Какво се пише, ако нямаш „последна месторабота“? — обърна се един от тях към съседа си.

В този миг от долния етаж се разнесе сърцераздирателен вопъл. Анди Сандърс.

Джулия се насочи към приемната, където беше идвала толкова често през годините, че дори лично бе допринесла за фонда „Кафе и понички“ (бе подарила на участъка плетена кошница). Нито веднъж досега не я бяха спирали, ала ето че и това се случи, когато Марти Арсено й каза:

— Не можете да влезете, госпожице Шамуей. Заповед. — Говореше с извинителен, миролюбив тон, който едва ли бе използвал пред Пит Фрийман.

Точно тогава Големия Джим Рени и Анди Сандърс изкачиха стълбите, водещи към „Кафеза“, както полицаите от Честърс Мил наричаха ареста в сутерена. Председателят на градския съвет плачеше. Големия Джим го беше прегърнал през рамо и му говореше утешително. Плътно зад тях пристъпваше Питър Рандолф. Униформата на шерифа беше в безупречно състояние, ала лицето над нея сякаш принадлежеше на човек, който се е измъкнал на косъм от бомбена експлозия.

— Джим! Пит! — извика Джулия. — Искам да говоря с вас!

Големия Джим се обърна към нея и погледът, който й хвърли, сякаш казваше: „И грешниците в Ада искат глътка вода.“ После поведе Анди към кабинета на шерифа. Доколкото журналистката успя да чуе, му говореше нещо за молитви.

Джулия се опита да се шмугне покрай бюрото, ала Марти я сграбчи за ръката. На лицето му продължаваше да стои смутеното изражение.

— Когато ме помоли да не раздухвам онзи скандал с жена ти миналата година, аз се съгласих, Марти. Защото можеше да изгубиш работата си. Така че ако има и капчица благодарност в теб, ще ме пуснеш да вляза.