Стивън Кинг - Под купола (Том I)

Барби се изправи на крака.

— Господин Сандърс… — започна. Явно онова, с което го бяха обгазили, бе попаднало и в устата му, защото езикът и гърлото му също бяха подути, а гласът му по-скоро приличаше на хрипкаво носово грачене. — Не съм убил дъщеря ви, сър. Не съм убил никого. Ако се замислите, ще видите, че вашият приятел Рени се нуждае от изкупителна жертва и аз съм най-удобният…

Обаче на Анди не му беше до мислене. Ръцете му се изстреляха към кобура на Рандолф и пръстите му трескаво се опитаха да докопат автоматичния глок. Разтревожен и още по-объркан, шерифът се помъчи да задържи оръжието на мястото му.

В същия момент по стълбите се спусна някой с голямо шкембе, който се движеше доста грациозно за килограмите си.

— Анди! — проехтя гласът на Големия Джим. — Анди, друже… ела при мен!

И Рени разпери ръце. Сандърс мигом прекрати борбата за пистолета и се втурна към него, също като разплакано детенце, устремено към бащините обятия. Големия Джим го прегърна.

— Искам пистолет! — дърдореше председателят на градския съвет. Обляното му в сълзи и сополи лице бе вдигнато умолително към това на Големия Джим. — Дай ми пистолет, Джим! Сега! Веднага! Искам да го застрелям заради онова, което ми причини! Това е мое свещено бащино право! Той уби сладкото ми момиченце!

— А може би не само нея — въздъхна тежко Рени. — Може би не само Анджи, Лестър и клетата Бренда, уви!

Тези думи моментално пресякоха излиянията на Сандърс и той вторачи смаяния си поглед в тлъстото лице на Големия Джим. Приличаше на хипнотизиран.

— Може би той е отговорен за смъртта на съпругата ти. Както и за Дюк. За Майра Евънс. И за всички други.

— Какво…

— Все някой е отговорен за появата на Купола, друже — не съм ли прав?

— Да… — това бе единственото, което Анди успя да промълви, но Големия Джим му кимна благосклонно.

— Мисля, че хората, които ни натресоха тази напаст, са решили да внедрят поне един техен човек вътре. Някой, който да разбърква врящата тенджера. А кой е по-добър в разбъркването на врящи тенджери от един готвач, а? — Големия Джим прегърна Сандърс през рамо и го поведе към шерифа. В един момент погледите на Барби и Рени се срещнаха и арестантът забеляза как съветникът наблюдава зачервеното му, подпухнало лице, сякаш е екзотично насекомо. — И ние ще намерим доказателства. Сигурен съм в това. Той вече показа, че не е достатъчно умен, за да прикрие следите си.

Барби насочи вниманието си към Рандолф.

— Това е постановка — заяви той с новопридобития си носов тембър. — Вероятно всичко е започнало като опит от страна на Рени да спаси собствения си задник, но вече си е явна борба за власт. За момента сте му необходим, шерифе, но и вашето време ще дойде.

— Млъквай! — сряза го Рандолф.

Междувременно Рени вече галеше Анди по косата. Барби се замисли за майка си и как тя обичаше да гали техния кокер Миси, когато кучето остаря, изкуфя и започна да се напикава.

— Той ще си плати за всичко, Анди — помни ми думата. Първо обаче ще съберем всички подробности — какво точно е станало, кога, защо и кой друг е част от играта му. Защото мръсникът не е сам, можеш да си сигурен в това. Има си съучастници. Ще си плати за всичко, но първо хубавичко ще го изцедим, за да получим цялата информация, която ни е необходима.

— Как ще си плати? — попита Анди. Вече гледаше към Големия Джим с такъв възторг, сякаш бе изпаднал в екстаз. — Как точно?

— Ами, ако знае как да вдигне Купола — а аз няма да допусна да не го стори, — предполагам, че всички ще бъдем доволни да го видим в затвора „Шоушенк“. С доживотна присъда без право на обжалване.

— Не е достатъчно — прошепна Сандърс.

Рени продължаваше да го гали по главата.

— А ако Куполът си остане на мястото?

Големия Джим се усмихна.

— В такъв случай май ще се наложи да го съдим сами. И когато го признаем за виновен, ще го екзекутираме. Така повече ли ти харесва?

— Да — промълви Анди. — Определено.

— На мен също, друже. — Ръката му галеше ли, галеше косата на Сандърс. — На мен също.

Тримата излязоха от дъбовата гора и се заковаха на място, загледани в овощната градина.

— Там определено има нещо! — възкликна Бени. — Виждам го! — Гласът му звучеше едновременно развълнувано и глухо.

— Аз също — добави Нори. — Прилича ми на… на… — Думата, която търсеше, бе „радиомаяк“, ала така и не я изрече. От устата й се изтръгна само нещо като „рррр-рррр-рррр“, сякаш беше едногодишно детенце, което си играе с камиончета в пясъчника. В следващия миг момичето падна от колелото си и остана да лежи на пътя, а ръцете и краката му не спираха да треперят.