Лоис Лаури - Пазителят

Беше се случило във времето за почивка. Джонас небрежно беше взел една ябълка от кошницата, в която държаха закуските, и я беше метнал към Ашър. Приятелят му я беше върнал обратно и така бяха започнали да си я подхвърлят.

Нямаше нищо особено в това, беше играл тази игра безброй пъти — подхвърляш-хващаш, подхвърляш-хващаш. Не изискваше никакво усилие и на Джонас дори му беше скучно, но Ашър се забавляваше, а и за него подхвърлянето беше задължително упражнение, защото щеше да подобри координацията му, която не беше на необходимото ниво.

Но изведнъж, проследявайки с очи летящата към него ябълка, Джонас бе забелязал, че нещо в нея се променя. Само за миг. Беше се променила във въздуха. Именно тази част от случката той все още не можеше да си обясни. Спомни си, че бе разгледал внимателно ябълката, когато отново я бе уловил, но тя си беше същата. Непроменена. Същия размер, същата форма. Същия неопределен цвят като туниката му.

Нямаше нищо необикновено в нея. Той я беше подхвърлил няколко пъти в ръцете си и след това я бе подал на Ашър. И отново във въздуха, за част от секундата тя се бе променила.

Това се беше случило четири пъти. Джонас бе премигнал, огледал се бе наоколо и беше проверил зрението си, взирайки се в малките букви на идентификационната значка, закачена на туниката му. Беше успял да прочете името си. Сигурен беше, че вижда съвсем ясно и Ашър в другия край на зоната за почивка. И можеше да хване ябълката без проблем.

Но бе останал много озадачен.

— Аш? — беше извикал той. — Виждаш ли нещо странно в ябълката?

— Да — бе отвърнал Ашър през смях. — Отскача от ръцете ми към земята. — Той току-що я беше изпуснал отново.

Джонас също се беше засмял, опитвайки се да игнорира смущаващото усещане, че нещо се беше случило. Но бе отнесъл ябълката у дома, нарушавайки правилата. Вечерта, преди родителите му и Лили да се приберат, той я беше държал в ръцете си и я беше разглеждал внимателно. Беше леко набита, защото Ашър няколко пъти я беше изпуснал. Но нямаше нищо необичайно в нея.

Огледал я беше през лупа. Подхвърлял я беше и я беше търкалял по бюрото си в очакване онова странно нещо да се случи отново.

Но единственият резултат беше обявлението по високоговорителя по-късно същата вечер. Онова същото обявление, което беше насочено към него, без да се споменава името му, и което беше накарало родителите му да погледнат многозначително към бюрото му, където все още лежеше ябълката.

Сега, седнал зад бюрото си, втренчен в домашните си, той се опита да забрави за странната случка. Докато семейството му стоеше надвесено над кошчето на новото дете , той се застави да подреди учебниците си и се опита да поучи малко преди вечеря. Гейбриъл се размърда и изплака, а татко започна меко да обяснява на Лили процеса на хранене, докато отваряше кутията с разтворимите храни и шишетата.

Вечерта протече както всяка вечер в семейството и общността — тихо, в размисли и подготовка за следващия ден. Различно беше само присъствието на новото дете със светлите му сериозни и любознателни очи.

Джонас караше спокойно, оглеждайки паркираните покрай сградите копелета, надявайки се да види колелото на Ашър. Той рядко прекарваше доброволческите си часове с приятеля си, защото Ашър обикновено се размотаваше, правейки сериозната работа невъзможна за вършене. Но сега с наближаването на церемонията това нямаше голямо значение.

Възможността да избира сам как да прекара часовете за доброволен труд винаги доставяше огромно удоволствие на Джонас. Останалото време от деня беше толкова строго разпределено.

Спомни си, че когато постъпи в групата на деветгодишните , което скоро предстоеше и на Лили, той за първи път беше изправен пред този избор. деветгодишните обикновено пристъпваха към първите си часове като доброволци малко нервно, кикотейки се и без да се отделят от приятелите си. В началото те неизменно избираха занимания в областта на развлеченията, помагайки на по-малките да свикнат с обстановката, в която те все още се чувстваха по-комфортно. Но ставайки по-зрели и уверени, те се насочваха към други дейности, по-близки до техните интереси и умения.

Едно момче от групата на единайсетгодишните — Бенджамин, беше прекарало почти всичките си часове за доброволен труд през изминалите четири години в Центъра за рехабилитация, работейки с граждани, претърпели травми. Говореше се, че е не по-малко опитен от ръководителите на центъра и че дори е разработил някакви уреди и методи за по-ефективна рехабилитация. Нямаше никакво съмнение, че Бенджамин ще получи назначение в тази област и вероятно ще му бъде разрешено да пропусне голяма част от задължителното обучение.