Лоис Лаури - Пазителят

Правилата се променяха много трудно. Когато ставаше дума за нещо важно — не като предложението за колелата — понякога се налагаше да вземе решение Пазителя . Той беше най-важният от старейшините. Джонас никога не го беше виждал, знаеше само, че човекът на този важен пост работи и живее сам. Но комитетът никога не би занимавал Пазителя с велосипедите. Те просто щяха да спорят помежду си с години, докато гражданите забравят, че въпросът е бил внесен за преразглеждане.

Баща му продължи.

— И така, аз гледах и се радвах как сестра ми Катя става деветгодишна и как отмята панделките на косата си и получава колелото си. Тогава не обръщах много внимание на церемониите на десет и единайсетгодишните. И най-сетне в края на втория ден, който ми се струваше, че ще продължи вечно, дойде моят ред. Церемонията на дванайсетгодишните.

Джонас потрепери. Представи си как баща му, който вероятно е бил тихо и свенливо момче, защото беше тих и срамежлив мъж, сяда с групата си в очакване да бъде повикан на сцената.

Церемонията на дванайсетгодишните беше последната.

Най-важната.

— Спомням си колко горди изглеждаха родителите ми — дори сестра ми, която въпреки че искаше да бъде навън и да кара колелото си, спря да нервничи и беше много спокойна и внимателна, когато дойде моят ред.

Но ако трябва да бъда честен — каза баща му, — аз не изпитвах безпокойство като теб, защото бях напълно сигурен какво ще е моето назначение .

Джонас беше изненадан. Нямаше начин как да се разбере това предварително. Разпределението беше тайно и се правеше от Съвета на старейшините — лидерите на общността, които приемаха това свое задължение толкова сериозно, че никой не си правеше шеги с назначенията .

Майка му също изглеждаше изненадана.

— Как си могъл да разбереш? — попита тя.

Баща му се усмихна нежно.

— Е, за мен беше ясно — по-късно родителите ми признаха, че и за тях е било очевидно каква е моята дарба. Винаги съм обичал новите деца повече от всичко. Когато приятелите ми от моята група си правеха състезание с велосипеди или строяха кули и мостове с конструкторите си, или…

— Все неща, които и аз правя с приятелите си — отбеляза Джонас.

— Аз също винаги участвах, разбира се, защото като деца трябва да имаме опит във всичко. И в училище се учех старателно. Но през цялото време чувствах, че новите деца ме привличат. Прекарвах почти всичките си часове за доброволен труд, помагайки в Центъра за детски грижи. Разбира се, старейшините знаеха това от наблюденията си.

Джонас кимна. През последната година той усещаше, че наблюдението се е засилило. В училище, във времето за почивка и часовете за доброволен труд той беше забелязал, че старейшините следят и него, и другите деца от групата му. Беше ги виждал да си водят бележки. Освен това знаеше, че провеждат дълги срещи с всички наставници, които бяха работили с тях през годините.

— Така че бях доволен, но не и изненадан, когато беше обявено назначението , ми за детегледач — обясни баща му.

— Всички ли ръкопляскаха, въпреки че не са били изненадани? — попита Джонас.

— О, разбира се. Радваха се за мен, защото бях получил назначението , което исках най-много. Чувствах се много щастлив. — Баща му се усмихна.

— Имаше ли някой от групата на единайсетгодишните , който да остана разочарован? — попита Джонас. За разлика от баща си той нямаше никаква представа какво ще е назначението му. Но знаеше, че би могъл да остане и разочарован. Въпреки че уважаваше работата на баща си, той изобщо не искаше да бъде детегледач. Или работник .

Баща му се замисли.

— Не, не мисля. Старейшините са много внимателни в наблюденията си и подборът им е прецизен.

— Мисля, че това е най-важната работа в нашата общност — отбеляза майка му.

— Приятелката ми Йошико беше изненадана, когато я назначиха за лекар — каза баща му, — но беше развълнувана. В групата ни имаше и едно момче Андрей, което никак не обичаше физическите упражнения. Използваше времето за почивка, за да се занимава с конструктора си, а в часовете за доброволен труд винаги строеше нещо. Старейшините знаеха това, разбира се. Андрей получи назначение за инженер и беше много доволен.

— След време Андрей проектира моста над реката в западната част на града — каза майка му. — Когато ние бяхме деца, нямаше мост там.

— Много рядко има недоволни, Джонас. Не мисля, че трябва да се притесняваш за това — успокои го баща му. — А ако останеш разочарован, знаеш, че можеш да подадеш жалба до комитета…