Лоис Лаури - Пазителят

Всички се засмяха.

— Малко се тревожа за назначението , на Ашър — призна Джонас. — Той е много забавен, но няма никакви сериозни интереси. Превръща всичко в игра.

Баща му се подсмихна.

— Знаеш ли — каза той, — спомням си, когато Ашър беше ново дете , преди да му бъде дадено име. Никога не плачеше. Кикотеше се и се радваше на всичко. Всичките ми колеги с удоволствие се грижеха за него.

— Старейшините познават Ашър — каза майка му. — Ще намерят правилното назначение за него. Не мисля, че е нужно да се притесняваш. Но Джонас, нека те предупредя за нещо, за което може би не се замисляш. Аз самата не си давах сметка за това преди моята Церемония на дванайсетгодишните .

— За какво?

— Ами това е последната от церемониите, както знаеш. След дванайсет години възрастта няма значение. Повечето от нас с течение на времето дори забравят на колко години са, въпреки че информацията се пази в Залата на откритите документи и можем да отидем и да проверим, ако желаем. Това, което е важно, е да се подготвиш за живота си като възрастен и за обучението, което ще получиш след назначението , си.

— Знам това — каза Джонас. — Всички го знаят.

— Но това означава — продължи майка му, — че ще бъдеш преместен в нова група, както и всеки един от приятелите ти. Вече няма да прекарваш времето си с връстниците си. След церемонията ще бъдеш постоянно с групата на назначението , си. Няма да има повече часове за доброволен труд, нито време за почивка. Така че приятелите вече няма да са ти толкова близки.

Джонас разтърси глава.

— Аз и Ашър винаги ще бъдем приятели — отсече той. — А и училището ще продължи.

— Това е вярно — съгласи се баща му. — Но и това, което майка ти каза, също е вярно. Ще има промени.

— При това положителни промени — отбеляза майка му. — След Церемонията на дванайсетгодишните ми липсваха детските забавления. Но когато започнах обучението си по „Закон и правосъдие“, открих, че съм обкръжена от хора, които споделят моите интереси. Намерих приятели на ново равнище, приятели от различни възрасти.

— Продължи ли въобще да си играеш? — попита Джонас.

— От време на време — отвърна майка му. — Но за мен това вече не беше толкова важно.

— Аз продължих — каза баща му, смеейки се. — И все още го правя всеки ден в Центъра за детски грижи — крия се и после казвам „бау“, пляскам с ръце, подскачам. — Той се пресегна и разроши старателно сресаната коса на Джонас. — Забавленията не свършват, когато станеш дванайсетгодишен .

Лили се появи, облечена в пижамата си, и въздъхна нетърпеливо.

— Този личен разговор беше много дълъг — намеси се тя. — А някои хора си чакат утешителния предмет .

— Лили — каза майка й нежно, — скоро ще станеш деветгодишна и тогава утешителният предмет ще ти бъде отнет и ще бъде даден на по-малко дете. Трябва да свикнеш да заспиваш без него.

Но баща й вече беше отишъл до полицата, за да свали оттам едно плюшено слонче. Повечето утешителни предмети като този на Лили бяха меки и пухкави въображаеми същества. Например утешителния предмет на Джонас наричаха „мече“.

— Заповядай, Лили-Били — каза баща им. — Ще дойда да ти помогна да си свалиш панделките.

Джонас и майка му се спогледаха, но после проследиха с любов как баща му и Лили се отправиха към стаята й с плюшения слон, който беше получила още при раждането си. Майка му се премести на голямото бюро и отвори чантата си с книжа. Нейната работа, изглежда, никога не свършваше, дори когато си беше вечер у дома. Джонас отиде при своето бюро и започна да прехвърля учебниците, за да си приготви домашните. Но продължаваше да мисли за декември и предстоящата церемония.

Въпреки че се чувстваше по-уверен след разговора с родителите си, той нямаше и най-малка представа какво назначение ще му изберат старейшините, нито как ще се чувства през този ден.

— О, виж! — пищеше Лили от радост. — Не е ли сладък? Виж колко е мъничък! И има смешни очи като твоите, Джонас! — Той я погледна гневно. Не му беше приятно да споменава очите му. Изчака баща му да й направи забележка, но той разкопчаваше коша от колелото си и не й обърна внимание.

Джонас се приближи.

Първото нещо, което забеляза, когато видя новото дете, надничащо любопитно от коша, бяха светлите му очи.

Почти всички граждани на общността имаха тъмни очи. Родителите му, Лили, приятелите му и всички членове на групата му. Разбира се, имаше и някои изключения — самият Джонас, както и едно момиче от групата на петгодишните, чиито очи също бяха светли. Никой обаче не говореше за това. Нямаше конкретно правило, но се смяташе за грубост да обръщаш внимание на нещата, които правят даден индивид различен или необикновен. Той си помисли, че Лили скоро ще трябва да научи това или ще бъде привикана, за да бъде наказана заради своята нетактичност.