Лоис Лаури - Пазителят

Той слушаше любезно, макар и не много внимателно, докато минаваше редът на баща му, описващ тревогите, които е изпитал днес на работа. Безпокоял се за едно от новите деца , което не се е справяло добре. Длъжността на бащата на Джонас беше детегледач. Той и другите детегледачи бяха отговорни за физическите и емоционални нужди на всяко ново дете в началото на живота му. Беше много важна работа, Джонас го знаеше, но не изпитваше голям интерес към нея.

— Какъв е полът му? — попита Лили.

— Момче — отговори баща им. — Сладко малко момче с прекрасен характер. Но расте по-бавно, отколкото би трябвало, и спи лошо. Сложили сме го в групата за допълнителни грижи, но комитетът започва да говори за освобождаването му .

— О, не — отвърна майка им със съчувствие. — Знам колко много те натъжава това.

Джонас и Лили също кимнаха със съчувствие. Освобождаването на нови деца винаги беше тъжно, защото все още не бяха успели да се насладят на живота в общността. И не бяха сторили нищо лошо.

Когато не се прилагаше като наказание, към освобождаване се прибягваше само в два случая. Освобождаването на старите беше повод за тържество в чест на един добре изживян и пълноценен живот, а освобождаването на ново дете винаги пораждаше въпроса дали за него е сторено всичко възможно. Беше голямо главоболие, особено за детегледачите като татко, които се чувстваха така, сякаш са се провалили. Но се случваше много рядко.

— Е — каза баща им, — ще продължа да се опитвам. Ще помоля комитета за разрешение да го водя тук вечер, ако не възразявате. Мисля, че това малко момче се нуждае от допълнителни грижи.

— Разбира се — отвърна майка им, а Джонас и Лили кимнаха. Те бяха чували баща им да се оплаква от нощния екип. Работата през нощта беше лесна и се възлагаше на онези, които нямаха интерес, умения или призвание за по-важните задължения на детегледачите от дневните смени. Повечето хора от нощния екип не получаваха дори брачна партньорка, защото им липсваше способността да се свързват с останалите, което беше необходимо условие за създаването на семейство.

— Можем дори да го задържим — предложи Лили мило, опитвайки се да си придаде невинно изражение. Но Джонас знаеше, че се преструва. Всички го знаеха.

— Лили — припомни й майка й с усмивка, — знаеш правилата.

Две деца — едно момиче и едно момче — за всяко семейство. Правилата бяха ясни.

Лили се изкикоти.

— Ами — каза тя, — помислих си, че може би само този път…

После и мама, която заемаше важна позиция в Отдела по правосъдие , описа чувствата си. Днес пред нея е бил изправен рецидивист — човек, който е нарушавал правилата и преди. Тя се бе надявала, че първия път е бил адекватно и справедливо наказан и след това върнат обратно на работното му място, в дома му, при семейството му. Виждайки го повторно пред себе си, тя почувствала безсилие и гняв. И дори вина, че не е успяла да промени живота му.

— Дори се страхувам за него — призна майка им. — Знаете, че няма трети шанс. Правилата гласят, че при трето нарушение той просто трябва да бъде освободен .

Джонас потрепери. Трудно му беше да си го представи, но знаеше, че това се случва. Дори в неговата група от единайсетгодишни имаше едно момче, чийто баща е бил освободен преди години. Никой не го споменаваше, но позорът беше голям.

Лили се изправи, отиде при майка си и се вкопчи в ръката й. Джонас направи същото от другата й страна. А баща му се пресегна през масата и хвана китката й. Един по един всички я утешиха. Скоро тя се усмихна, благодари им и прошепна, че вече се чувства по-спокойна.

Ритуалът продължи.

— Джонас — каза баща му, — тази вечер си последен.

Джонас въздъхна. Като че ли предпочиташе да задържи чувствата си скрити. Но, разбира се, това беше против правилата.

— Чувствам се неспокоен — призна той, доволен, че най-накрая бе намерил подходящата дума.

— Защо, синко? — баща му изглеждаше загрижен.

— Знам, че нищо не би трябвало да ме притеснява — отвърна Джонас — и че всеки възрастен е минал през това. Знам, че и вие с мама сте го изпитали. Но церемонията ме тревожи. Вече е почти декември.

Лили вдигна глава, очите й се разшириха.

— Церемонията на дванайсетгодишните — прошепна тя със страхопочитание. Дори най-малките деца на възрастта на Лили знаеха, че това им предстои.

— Радвам се, че сподели с нас чувствата си — рече баща му.

— Лили — каза майка му и й направи знак с глава. — Сега върви и си облечи пижамата. Аз и баща ти ще останем, за да поприказваме с Джонас още малко.