Лоис Лаури - Пазителят

Баща му постави велосипеда си на мястото за паркиране. След това взе коша и го внесе в къщата. Лили го последва и подметна, поглеждайки през рамо към Джонас:

— Може да е роден от същата майка като теб.

Джонас не отвърна нищо и ги последва вътре. Но беше поразен от очите на новото дете. Огледалата бяха рядкост в общността, не бяха забранени, но нямаше голяма нужда от тях и той никога не си правеше труда да се оглежда, дори когато се намираше в помещение с огледало. Сега, виждайки новото дете, си спомни, че светлите очи не само бяха рядкост, но и придаваха на човек един особен поглед. Как да го нарече? Дълбок, реши той. Сякаш се взираш в чистата вода на дълбока река, на чието дъно се крият неща, които никой не може да види. Той се почувства неловко, осъзнавайки, че има същия поглед.

Върна се на бюрото си, преструвайки се, че не проявява интерес към новото дете. В другия край на стаята мама и Лили се бяха навели, за да гледат как баща им развива пелените му.

— Как се нарича утешителният му предмет ? — попита Лили, вдигайки плюшеното създание, подпряно до детето в кошчето му.

Баща й го погледна.

— Хипопотам — каза той.

Лили се засмя на смешната дума.

— Хипопотам — повтори тя и върна обратно утешителния предмет . Вгледа се в новото дете, което размахваше ръчичките си. — Мисля, че новите деца са толкова сладки — въздъхна Лили — Надявам се да ми възложат да бъда родна майка .

— Лили — отвърна майка й остро, — не говори така. Това назначение не е престижно.

— Но аз говорих с Наташа. Познаваш я, от групата на десетгодишните , живее на ъгъла на нашата улица. Тя прекарва част от часовете си за свободни занимания в Родилния център и ми каза, че родните майки получават чудесна храна, имат много приятен подготвителен период и в по-голямата част от времето играят игри и се забавляват, докато чакат. Мисля, че това ще ми хареса — рече Лили сприхаво.

— Три години — отвърна майка й строго. — Три раждания, и това е всичко. После стават работнички , докато влязат в Дома на старите . Това ли искаш, Лили? Три мързеливи години и след това тежък физически труд, докато остарееш?

— Ами не, предполагам, че не — призна Лили с нежелание.

Баща й обърна новото дете по корем в кошчето. Седна до него и разтри малкото му гръбче с ритмични движения.

— Овен това, Лили-Били — рече той нежно, — родните майки дори не виждат новото дете . Ако толкова обичаш малките деца, би трябвало да се надяваш да бъдеш назначена за детегледач.

— Когато влезеш в групата на осемгодишните и часовете ти за доброволен труд започнат, може да прекарваш част от тях в Центъра за детски грижи — предложи майка й.

— Да, мисля, че ще го направя — каза Лили. Тя се наведе над кошчето. — Как каза, че му е името? Гейбриъл? Здравей, Гейбриъл — приветства го тя с мелодичен глас и се засмя. После прошепна: — Охо… мисля, че заспа. Предполагам, че е по-добре да пазя тишина.

Това едва ли е възможно, помисли си Джонас и се обърна към домашните си на бюрото. Лили никога не стоеше тихо. Вероятно за нея най-подходящото назначение беше говорител, така че да може по цял ден да седи в офиса си с микрофон в ръка и да прави обявления. Той се засмя тихо, представяйки си как сестра му обявява монотонно с авторитетен тон, който, изглежда, всички говорители придобиваха, съобщения като: Внимание. Напомняме на Всички Момичета под Девет Години, че Панделките за Коса Трябва да са Прилежно Вързани през Цялото Време.

Обърна се към Лили и със задоволство забеляза, че нейните панделки както обикновено бяха развързани и висяха свободно. Той беше сигурен, че подобно съобщение ще бъде направено много скоро и то ще бъде насочено точно към Лили, въпреки че името й, разбира се, няма да бъде споменато. И без това всички щяха да знаят.

Така както всички знаеха, спомни си той с горчивина, че обявлението: Внимание. Напомняме на всички единайсетгодишни момчета, че от зоната за почивка не бива да се преместват никакви предмети и че закуските са за ядене, а не за складиране — беше насочено специално към него. В онзи ден преди месец той беше отнесъл една ябълка вкъщи. Никой не го спомена, дори родителите му, защото публичното известяване беше достатъчно, за да предизвика разкаяние. Разбира се, още на следващата сутрин преди училище той беше върнал ябълката и се бе извинил на Организатора на развлеченията.

Джонас се замисли за тази случка, която все още го караше да се чувства смутен. И то не заради обявлението или необходимостта да се извини — това бяха стандартни процедури и той си ги беше заслужил — а заради самата случка. Вероятно трябваше да разкрие объркването си още същата вечер, когато семейството му споделяше чувствата си. Но не можа да намери думите, с които да го опише, затова пропусна да го сподели.