Лоис Лаури - Пазителят

Джонас беше впечатлен от това, което Бенджамин бе постигнал. Той, разбира се, го познаваше, защото бяха в една група, но никога не бяха разговаряли за постиженията му, защото това би накарало момчето да се почувства неловко. Нямаше никакъв удобен начин да споменеш или обсъдиш нечий успех, без да нарушиш, макар и несъзнателно, правилото, забраняващо самохвалството. Беше второстепенно правило като забраната на грубостта и не се наказваше тежко. Но все пак беше по-добре да не се въвличаш в ситуации, в чиято основа стои разпоредба, която лесно може да бъде престъпена.

Оставяйки зад себе си жилищния район, Джонас караше покрай обществените здания, надявайки се да зърне велосипеда на Ашър, подпрян на стената на някоя фабрика или административна сграда. Мина покрай Детския център, където Лили прекарваше времето си след училище, и централния площад с големия Аудиториум , където се провеждаха публичните събрания.

Джонас забави ход и се вгледа в имената на велосипедите, подпрени пред Центъра за детски грижи, а после и пред Центъра за хранително снабдяване. Беше забавно да помагаш в доставките и той се надяваше да намери приятеля си там, за да тръгнат заедно на обичайните обиколки из общността, разнасяйки пакетите с храна. Но най-накрая откри колелото на Ашър — захвърлено както обикновено на една страна, вместо да стои изправено на мястото за паркиране — пред Дома на старите .

Там имаше само още един велосипед — този на Фиона, която беше от тяхната група. Джонас харесваше Фиона. Тя беше добра ученичка, тиха и учтива, но освен това имаше и чувство за хумор и Джонас не се изненада, че днес работи заедно с Ашър. Той паркира колелото си до техните и влезе в сградата.

— Здравей, Джонас — каза служителката зад бюрото. Тя му подаде бланка за записване и сложи печат под подписа му. Всичките му часове като доброволец щяха да бъдат внимателно нанесени в таблица в Залата на откритите документи. Някога, преди много време, сред децата се говореше, че някакво момче от групата на единайсетгодишните отишло на Церемонията на дванайсетгодишните само за да чуе публичното обявление, че не е положил необходимите часове доброволен труд и следователно няма да получи назначение. Дали му един месец да покрие часовете си и след това му връчили назначението, лично , без тържествена церемония и аплодисменти — наказание, което помрачило цялото му бъдеще.

— Добре, че дойде тук днес — каза служителката. — Празнувахме освобождаване тази сутрин, а това винаги малко обърква програмата. — Тя погледна един разпечатан лист. — Да видим. Ашър и Фиона са в помещението за къпане. Защо не отидеш да им помогнеш? Знаеш къде е, нали?

Джонас кимна, благодари й и тръгна по дългия коридор. Докато вървеше, надзърташе в стаите от двете страни. Старите седяха тихо — някои разговаряха, други майсторяха някакви предмети. Малцина от тях спяха. Всяка стая беше удобно обзаведена, подовете бяха покрити с дебел мокет. Беше спокойно място, за разлика от центровете за производство и разпределение, където работеше по-голямата част от общността.

Джонас беше доволен, че бе работил като доброволец на различни места, така че можеше да види разликите. Осъзна обаче, че понеже не се беше концентрирал върху конкретна дейност, сега нямаше никаква представа — дори и най-малкото предположение — какво може да бъде назначението, му.

Той се засмя тихо на себе си. Отново ли мислиш за церемонията, Джонас? После си каза, че с приближаването на важния ден вероятно всичките му приятели се чувстват така.

Мина покрай един санитар, който вървеше по коридора с една от старите .

— Здравей Джонас — каза младият униформен мъж учтиво. Жената, която водеше, се тътреше превита до него с меките си пантофи. Тя вдигна глава към Джонас и се усмихна, но тъмните й очи бяха мътни и белезникави и той разбра, че е сляпа.

Джонас влезе в помещението за къпане, където въздухът беше влажен и миришеше на почистващи лосиони. Той съблече туниката си и внимателно я окачи на закачалка на стената. После взе от една лавица сгъната престилка на доброволец и си я сложи.

— Здрасти, Джонас — извика Ашър, който беше коленичил пред една вана. Наблизо над друга вана се беше привела Фиона. Тя го погледна и му се усмихна, но беше заета да мие нежно един мъж, който лежеше в топлата вода.

Джонас поздрави приятелите си и санитарите, работещи наоколо. След това мина покрай редицата тапицирани шезлонги, където чакаха и други стари . Беше работил тук и знаеше какво се прави.