Лоис Лаури - Пазителят

— Приемаме извинението ти, Ашър — отговори класът в хор както обикновено. Много от учениците хапеха устните си, за да не избухнат в смях.

Наставникът също се усмихваше.

— Приемам извинението ти, Ашър — каза. — И ти благодаря, че за пореден път ни даде повод за един урок по английски език. „Поразен“ е твърде силно прилагателно за състоянието, което поражда сортирането на сьомга. — Той се обърна и написа на дъската „поразен“. Под нея написа „заплеснат“.

Когато стигна до дома си, Джонас се засмя, припомняйки си случката. Докато оставяше колелото си на мястото му до вратата, той си каза, че „уплашен“ наистина не е правилната дума, която би могла да опише чувствата му в навечерието на декември. Беше твърде силно прилагателно.

Джонас бе чакал дълго този специален декември. Сега, когато вече беше съвсем близо, той беше не уплашен, а по-скоро… нетърпелив. Беше нетърпелив да дойде декември. И беше развълнуван, разбира се. Всички единайсетгодишни бяха развълнувани заради наближаващото събитие.

Но той леко потрепери от безпокойство, мислейки си за онова, което можеше да се случи.

Неспокоен , реши Джонас. Така се чувствам.

— Кой иска да е първи за чувствата — рече бащата на Джонас към края на вечерята.

Беше един от ритуалите им — вечерното споделяне на чувства. Понякога Джонас и сестра му се препираха кой да бъде първи. Родителите му, разбира се, също участваха в ритуала, и те споделяха чувствата си всяка вечер. Но като всички родители — всички възрастни — не спореха кой да бъде пръв.

Тази вечер и Джонас не бързаше. Чувствата му бяха твърде объркани. Искаше да ги сподели, но не изгаряше от нетърпение да започне да ги описва, макар да знаеше, че родителите му ще му помогнат да се справи с тях.

— Давай ти, Лили — каза той на по-малката си сестра, която беше едва седемгодишна и вече се въртеше неспокойно на стола си.

— Почувствах силен гняв днес следобед — обяви Лили. — С моята група от Детския център бяхме на площадката за игра и ни посети друга група седемгодишни , но те въобще не спазваха правилата. Едно момче — не му знам името — непрекъснато заставаше най-отпред на опашката за пързалката, въпреки че всички останали чакахме. Толкова му се ядосах. Даже стиснах юмрук ето така. — Тя размаха свитата си в юмрук ръка и цялото семейство се засмя на дръзкия й жест.

— Защо според теб посетителите не са спазвали правилата? — попита майка им.

Лили се замисли и разтърси глава.

— Не знам. Държаха се като… като…

— Животни — предложи Джонас и се засмя.

— Точно така — каза Лили и също се засмя. — Като животни. — Никой от двамата не знаеше какво точно означава тази дума, но често я използваха, за да опишат някой невежа или грубиян, който не знае как да се държи.

— Откъде бяха? — попита баща им.

Лили се намръщи, опитвайки се да си спомни.

— Ръководителят ни каза по време на приветствената реч, но не мога да се сетя. Сигурно не съм слушала внимателно. Бяха от друга общност. Трябваше да си тръгнат много рано и се наложи да изядат обяда си в автобуса.

Майка й кимна.

— Мислиш ли, че е възможно техните правила да са различни? И просто да не са знаели какви са правилата на вашата площадка за игра.

Лили сви рамене и кимна.

— Възможно е.

— Ти си посещавала други общности, нали? — попита Джонас. — Моята група често го прави.

Лили кимна отново.

— Когато бяхме шестгодишни , и ние бяхме в тяхната общност и прекарахме цял ден там.

— Как се чувстваше тогава?

Лили се намръщи.

— Ами странно, защото методите им на преподаване са различни. Те бяха минали материала, който ние още не бяхме учили и се чувствахме глупаво.

Баща им слушаше с интерес.

— Мисля си, Лили — каза той, — за момчето, което не е спазило правилата днес. Смяташ ли, че е възможно и то да се е чувствало странно и глупаво, щом е било на ново място с правила, които не е познавало?

Лили се замисли.

— Да — каза тя накрая.

— Малко ми е жал за него — отбеляза Джонас, — въпреки че дори не го познавам. Съчувствам на всеки, който е на място, където се чувства странно и глупаво.

— Как се чувстваш сега, Лили? — попита баща им. — Все още ли си ядосана?

— Мисля, че не — реши Лили. — Предполагам, че и на мен ми е малко мъчно за него. И съжалявам, че размахах юмрук. — Тя се усмихна.

Джонас отвърна на усмивката й. Чувствата на Лили винаги бяха ясни и прости и обикновено беше лесно да бъдат разбрани. Предположи, че и неговите са били такива, когато е бил седемгодишен .