Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Когато тръгнат и те — изкрещя Макхинлит.

Артър П бе увиснал под ъгъл от трийсет градуса, с опашката надолу. Еверет се люлееше, заловен за мрежа на петдесет метра височина. Изтегли се до пътеката, която вече приличаше повече на стълба.

— Още две — каза той.

Макхинлит кимна. Изкатериха пътеката, като използваха парапета вместо стъпала. Всеки мускул в раменете, ръцете и дланите на Еверет пищеше от болка. Увисваше. Катереше се. Прерязваше. Това бе единственото, което можеше да стори. Да признае болката, да се отпусне, се равняваше на дълго падане до острата стомана на контейнерите някъде долу. Но болката бе истинска; никога дотогава не бе познавал такава болка. С последни сили прокара ножа през поредната мрежа. Заради натрупаното напрежение на три газови клетки мрежата поддаде. Мрежата поддаде, при което Еверет се озова в края на три свободни метра от дължината ѝ. Залюля се през вътрешността на Артър П . Пътеката и безопасността бяха далеч. Опита да се люшне, но вече нямаше сили. Не можеше да се задържи. Трябваше да се задържи. А с всяка изминала секунда Артър П приближаваше наклон от деветдесет градуса. Четирийсет и пет градуса, шейсет градуса. Осемдесет градуса…

— Пресвети Боже — изкрещя Макхинлит, увиснал по-нагоре по пътеката.

В гласа му имаше чисто благоговение. Артър П беше във вертикално положение. Натрупаните контейнери най-после се изсипаха с бумтящ, трещящ стоманен рев. Забиха се в машините, които осигуряваха управлението на кораба, като разкъсваха пътеки и скелета, като отскачаха от оребряване и пилони.

— Макхинлит — извика Еверет. — Не мога да…

В този момент между вклинените газови клетки над тях се спусна една фигура, човек на алпинистко въже с развети поли и наперена шапка на главата.

— „Из дълбочините виках към Тебе, Господи, защото Господ е милостта, и у Него е пълното изкупление“ — изкрещя Шарки. Той се спусна на равнището на Еверет, сграбчи с юмрук мрежата и започна да се люлее. — Дръжте се с всяка жилка на съществуванието си, сър. — С всяко залюляване Шарки приближаваше все повече Еверет до пътеката. — Сега! — Еверет освободи ръка и се улови за парапета. — Слепи краищата, слепи краищата — нареди Шарки.

Еверет разбра моментално. Той заметна около парапета висящия край на мрежата, плъзна острието на изкормвача и с последните си останали сили запечата клупа около себе си. Подсигурен, привързан към пътеката, превърната във вертикална стълба. Макхинлит бе слязъл и сега му протягаше ръка. Докато я поемаше, ножът се изплъзна от пръстите му. Проследи как инструментът полетя въртеливо надолу, към дъното на огромната вертикална шахта, в която се бе преобразил Артър П .

— Впечатлен съм, Еверет Синг — рече Макхинлит. — Добре подреди малкото им корабче.

— Видя ли капитана? — Еверет се обърна към Шарки.

— И сама може да се погрижи за себе си.

Шарки освободи спирачката и се спусна плавно до пресечката, която вече бе обърната под ъгъл от деветдесет градуса.

— И това е билетът ни за заминаване — обяви Макхинлит. — Хайде, миличък, надолу и навън.

Слязоха по парапета. Спускането беше лесно, но мускулите на Еверет трепереха от напрежение и преумора. Все още не беше в безопасност. Крак след крак, ръка след ръка. Не поглеждай надолу , беше казала Сен, Кралицата на покривите в стария Хакни. Той погледна настрани, към преобърнатия свят на Артър П . Шарки ги чакаше долу на пресечката. Макхинлит извади радиостанцията.

— Евърнес, Евърнес . Приключихме с работата.

— Фантабулоза — чу се гласът на Сен през смущенията. — Човече, трябваше да го видите.

— Видяхме достатъчно — каза Макхинлит. — Дължиш голяма благодарност на младия мистър Синг. Готови сме да ни вземеш, галерията на левия борд. — Той подаде радиостанцията на Еверет.

— Тотнъм Хотспър — рече Еверет.

Придвижиха се бавно, но неотклонно по пресечката, като стъпваха внимателно от стъпало на стъпало и се държаха за скобите над главите си — маймунска походка над пропастта към разбитата кърмова секция долу. Макхинлит отвори шлюза. Вятърът нахлу вътре с рев и заслепи Еверет със сняг и студ. Галерията бе обърната странично и пролуката между корпуса и далечните перила бе достатъчна, за да го изпълни със страх. След това обаче снежната завеса се раздели и от нея се появи Евърнес , право пред тях. Еверет виждаше Сен в осветената лента на контролната зала. Ръцете ѝ докосваха леко ръчките за управление и караха кораба да танцува на повредените си витлови двигатели. Още по-близо. Еверет се бе заловил здраво, заслепен от снега, блъскан от вятъра, треперещ от болка и умора. Зад него преобърнатото туловище на Артър П се издигаше като кулата на мрачен господар. Сен завъртя гнездата на двигателите и внимателно спусна кораба, докато носът му се изравни с галерията. Носовият шлюз се разтвори; мостикът се разгъна; достигна почти на метър от галерията. Не повече. Значи два скока — един до перилата, а после още един, през откритото небе и на мостика.