Йен Макдональд - Бъди ми враг

Нищо не делеше Еверет М от изходния портал. Можеше да спечели надбягването с един бърз спринт. След което си спомни. Погледни зад себе си. Обърна се в мига, когато войникът отскочи от пода. Една наноракета го превърна в отломки от летящи пластмаса и метал. Когато се обърна отново към портала, видя, че Шарлът Вилие тича към своя собствен сияен изход. Видя как войникът се появява зад нея. Видя как се разгъва и насочва оръжията си. Видя, че тя не го забелязва.

Мисъл и действие в унисон. Еверет М прихвана визуално войника в другия лабиринт. Изпрати командните параметри към системите на Трин. Изкрещя и пусна на свобода последната си наноракета. Тя прелетя пламтящо през портала пред него и зави в обратната посока. Давай, давай, давай! — заповяда ѝ мислено Еверет М. Наноракетата влезе в лабиринта на Шарлът Вилие през изходния портал. На екрана очите на жената се разшириха от внезапен страх, докато залягаше встрани от траекторията на ракетата. Смяташ, че се опитвам да те убия , помисли си той. Ще разбереш истината след три, две, едно… Чу експлозията през стената на лабиринта. Шарлът Вилие погледна зад себе си. И незабавно разбра. После се втурна към изхода. В своя собствен лабиринт Еверет М на свой ред се затича. Но му беше толкова студено, изпитваше такова изтощение. Проследи как жената прекрачва през портала си на две стъпки пред него.

Шарлът Вилие спря до собственото си копие. Почти не се бе задъхала. Еверет М разпозна изражението ѝ. Не беше победоносно. А нещо, което никога дотогава не беше виждал: омраза. Спасих живота ти , помисли си той. Длъжница си ми, винаги ще си ми длъжница и това те изпълва с омраза. И тази омраза ще насочиш към мен. Той деактивира лазерите си с една-единствена мисъл, след което затвори оръжейните портове, които Мадам Луна бе инсталирала в тялото му. Вече си имам враг.

По палубите и подпорите от въглеродно влакно имаше полепнал сребрист скреж. Дъхът на Еверет замръзваше още докато излизаше от устата му. Той избърса внимателно ледените кристалчета от екрана на Доктор Квантум. Едно небрежно докосване и рискуваше да изтрие някой ключов програмен ред. Дни работа, докато температурите все повече спадаха, а Макхинлит правеше всичко възможно да съхранят останалата им енергия, можеха да се изпарят в нищото само за миг. И на всичко отгоре нямаше начин да бъде сигурен, че някъде в кода не са останали грешки, отново благодарение на незабелязано потрепване в пръстите — толкова измръзнали, че боляха. Еверет си припомни за учителя по физкултура в „Борн Грийн“, който бе решил да приключат срока преди коледните празници с футболно първенство. Въздушният фронт, който се спускаше направо от Гренландия, караше суграшицата да хвърчи почти хоризонтално. Само след десет минути пръстите на Еверет така се бяха вкочанили, че вече не можеше да държи топката. Ритник, удар с ръка, хвърляне между топката и мрежата — най-доброто, на което беше способен при тези обстоятелства. Учителят съдия най-сетне милостиво беше надул свирката. Под душа у дома Еверет едва ли не плачеше от болка, докато горещата вода болезнено възвръщаше живота в замръзналите му ръце.

Сега беше по-зле.

Еверет духна пръстите на дясната си ръка, за да им вдъхне малко топлина и да ги размърда. Готово. Беше готов. Беше приключил с дългото, болезнено, черно задължение. Нямаше мигове на внезапни открития, нямаше заслепяващи прозрения, които да го вдъхновяват и подтикват да работи отвъд границите на изтощението и глада. Не беше като в онази вечер, на две вселени разстояние, когато откри как да превърне данните в Инфундибулума в карта на мултивселената. За разлика от онази вечер на бляскаво вдъхновение, сегашният проект бе преминал като монотонно газене из превод на един бит програмен код в друг, в откриване на начини Инфундибулумът и скоковият пистолет да комуникират един с друг. И най-сетне бе приключил. С удоволствие би отделил ден — дори няколко часа, — за да провери работата на кода. Но разполагаше само с двайсет минути. С толкова преднина разполагаха капитан Анастейзия и Сен пред каквото там бяха открили сред ледовете. Радарът на Шарки бе засякъл три обекта: два малки, бързи и бягащи презглава; и един голям и също толкова бърз.

Еверет не вярваше в никой бог, така че не можеше да се помоли дори мъничко. А не вярваше и в късмета — известно му беше как работят вероятностите и как хората обичат да откриват смисъл в съвпаденията. Така че каза просто: