Йен Макдональд - Бъди ми враг

Какво означава това? — оформи беззвучно устата на Еверет.

— Пътуват заедно към далечната си цел и това може да е нещо много обнадеждаващо, но и напълно безнадеждно — прошепна Сен. Еверет забелязваше, че гласът на момичето, думите, които употребяваше, структурата на изреченията ѝ сякаш се променяха, когато заговореше за „Евърнес“. Кой я беше научил на гласа на картите? Как се бе сдобила с тях? — Или искат да летят на свобода, но никога няма да се случи. Винаги има две значения.

Тя върна картата обратно в тестето. Извърна се от Еверет и насочи вниманието си към системите за контрол на полета, но напрежението в раменете и ръцете ѝ беше ясен знак, че е разтревожена от прочетеното в картата. Никога не би му казала. Еверет не беше ветровик, така че вместо това му се падаше да вижда веселата Сен, нахалната Сен, игривата Сен, храбрата Сен, находчивата Сен, но никога изплашената Сен. Своите страхове и опасения — тях тя винаги щеше да държи само за себе си, заедно с картите, близо до сърцето. Принудени да живеят заедно едни до други, ветровиците бяха издигнали невидими, но непробиваеми стени около собствения си живот. Това го натъжаваше. Когато капитан Анастейзия бе поискала професионалното му мнение, Еверет беше грейнал гордо. Уважаваха го, приемаха го, беше един от екипажа. Семейство. Сега, от начина, по който Сен му обърна гръб, а лицето ѝ се превърна в маска от всекидневие и заета в работа, не виждам нищо нередно и не питай , той разбра, че съществуваха местенца в живота на всички тези хора, където никога нямаше да пристъпи.

Захранването показа зелена индикация на контролната конзола на Еверет. По дулото и дръжката на скоковия пистолет оживяха светлини. Станаха червени, оранжеви, после жълти, а после пак червени. Нямаше никаква представа какво означават. Но когато докосна скоковия пистолет, му се стори затоплен, зареден, жив и изпълнен с могъщество. Завлачи адреса в мултивселената от Инфундибулума до прозореца на Скоковия контролер. Кодът остана там, бутонът СКОК остана сив. Еверет изпусна едно съскащо мамка му през зъби и се зарови в кода. С крайчето на окото си, отвъд капитан Анастейзия, която отново бе заела обичайното си място пред прозореца, виждаше нещо подобно на виелица на хоризонта.

Евърнес потрепери. Евърнес се разтърси здравата. Затракаха разхлабени сглобки. От цепнатините по тавана се посипаха прах и мъртви, изсъхнали паяци. Всички на мостика вдигнаха очи от работата си. Това беше най-силното досега , помисли си Еверет. Той погледна към Сен. Устните ѝ оформиха беззвучните думи: Видях го. Истинско е. Нещото на леда.

Капитан Анастейзия придърпа палари тръбата:

— Мистър Шарки колко още ви остава до освобождаването на привързващите въжета?

Гласът на Шарки си проправи път през писъка на ледения вятър:

— Още две, капитане. „Хвърля леда си като уломъци: Пред мраза Му кой може устоя?“

— Можете да ми спестите словото Му, мистър Шарки. Вътре. Незабавно.

— Има още две…

— Ако трябва, направете дупка в корпуса, но искам незабавно да се приберете в кораба, Шарки.

В задаващата се ледена буря имаше мрачно око. Колкото повече приближаваше Евърнес , толкова по-отчетливо ставаше — от сянка до смътните очертания на машина, до нещо с турбовитлови двигатели и артилерийски кули, и картечни гнезда, и ракетни установки. Онова, което снимката не бе успяла да улови, бяха размерите на нещото. Това беше боен кораб, понесен от въздушна възглавница. Това бе машина за убийства. Той опита отново командата за СКОК . Бутонът остана все така сив. Обратно към менюто за настройки. За пореден път Евърнес отбеляза странната вибрация.

— Мистър Макхинлит, искам да насочите към двигателите всичко, с което разполагате. — Капитан Анастейзия отряза думите на инженера, преди да е имал шанса да се оплаче. Еверет бе научил следното за Макхинлит: имаше обичая да пъшка и да се оплаква, да измисля хиляди причини, за да докаже, че искането ти е неразумно, нелогично, невъзможно, но след това се справяше, всеки път. — Сен, издигни ни право нагоре.

— Бона, мадам. — Сен заработи със системите за контрол на височината, карайки витловите мотори да заработят в режим на издигане, след което натисна лостовете за мощността до самия край на улеите им. — Мощността ни е…

— Наясно съм със ситуацията около мощността ни, мис Сикссмит.

Евърнес издигна нос. Двете придържащи въжета все още бяха окачени за опашката му. Еверет сграбчи Доктор Квантум, за да не му позволи да се изпързаля по конзолата. Палубата се накланяше все по-стръмно. Всеки сантиметър от двестате метра на Евърнес проскърца и се напрегна.