Йен Макдональд - Бъди ми враг

Чу ли това, Шарлът Вилие?

Еверет М продължи към следващата секция, а екранът, очевидно технология на Трин, го последва. Видя как Шарлът Вилие също обезвреди чисто изскачащите войници с по един изстрел. Пристъпваше като котка надолу по коридора, докато хладнокръвно и уверено презареждаше пистолета.

Следващата секция се състоеше от дълъг, тесен коридор. Голям, очевиден капан. Еверет М го сканира със сетивото си на Трин — беше започнал да мисли за него като за отдалечено зрение . Отдалеч не видя нищо. Но това не означаваше, че там някъде не се крие нещо. Можеше да има капани в капаните, капани отвъд обхвата на отдалеченото му зрение. Или може би нямаше капани — и тъкмо в това се състоеше капанът. Може би лабиринтът бе замислен така, че да те подмами напред с убеждението, че нещо ще изскочи срещу теб, но нищо такова нямаше да се случи, докато толкова се напрегнеш от очакването, че когато истинският капан се задейства, да паднеш право в него. Еверет М зареди оръжията си, накара ги да се плъзнат извън отворите в ръцете му и пристъпи напред. И пристъпи. И пристъпи. Екранът не изоставаше от него. Шарлът Вилие повтаряше стъпките му. Негов зъл близнак, негово човешко копие. Тази секция от лабиринта, помисли си Еверет М, бе тъкмо такъв вид последен капан.

В края на коридора лабиринтът пое рязко надясно. Точно тук трябваше да се задейства капанът. Еверет М насочи енергия към краката си. Точността и огневата мощ са хубаво нещо, но по-доброто от тях е бързината. Бързината е живот. Той се хвърли напред. Стените, таванът и подът оживяха от войници, картечни и ракетни установки. Едно замахване на левия му лазерен пръст отнесе трима войници, а точно насочените изстрели с десния обезвредиха установките, изскачащи от пода. Докато тичаше, скачаше и отбягваше, изстреля наноракети от ръката си, които прихванаха и унищожиха дулата на тавана. Мразеше да му се налага да използва ракетите. Бяха еднократни оръжия, които не можеха да бъдат възстановени. Но отвсякъде го връхлитаха толкова много заплахи едновременно. Пое по следващия завой на лабиринта. Зад него коридорът приличаше на каша от горящи, пушещи пластмаса и електроника.

Еверет М дишаше тежко. Замръзваше. Беше нагнетил опасно количество енергия в лазерите. А нямаше представа какво още го чака. Хвърли поглед на плаващия екран. До този момент какофонията от стрелба и експлозии в неговата част на лабиринта отвличаше вниманието му дотолкова, че не регистрира звуците от пистолетна стрелба откъм страната на Шарлът Вилие. Екранът показваше как жената е застанала спокойно и уверено зарежда оръжието си. По слепоочието ѝ се стичаше една-единствена капка пот.

Част от стената се отвори. Нов коридор, който завиваше и се губеше от поглед. Еверет М стисна юмруци и почувства как енергията се устремява към биотехнологичните лазери на Трин. И пак. И пак. Стрелна се през тунели, които отново и отново водеха в себе си, минаваха над и под себе си, вероятно дори се пресичаха, като на всеки завой ги охраняваха войници. Проправи си път със стрелба през поредица от панели, които се изместваха и оттегляха зад себе си и понякога откриваха път към фалшиви коридори, а в други случаи разкриваха цели батареи от автоматично въоръжение. Скачаше в шахти, които се разтваряха внезапно под краката му, стреляше между краката си към картечни установки, които се разлистваха като смъртоносни метални цветя под него. И всеки път, когато вдигнеше очи, Шарлът Вилие не беше изостанала — хладнокръвна, елегантна и неуморна. Без нито една разрошена руса къдрица.

Зад себе си Еверет М Синг оставяше димящи развалини. Вече трепереше от студ и започваше да изпитва невероятен глад. Собствените му лазери можеха да го убият също както и куршумите на поредния войник. Изсмукваха топлината от него, докато хипотермията се прокрадваше в костите му и му нашепваше лукави, злостни предложения: Забави, полегни си, почини малко, поспи. Но той не спираше да насочва енергия в лазерите. Налагаше се да пази наноракетите в резерва за момента, когато наистина щяха да му потрябват. Адреналинът го заставяше да продължава напред, поддържаше сетивата му на Трин изострени, бързи и смъртоносни. Струваше му се, че тича из лабиринта от часове. Реши, че е напълно възможно да се изгражда наново зад гърба му, да го заставя да завива обратно, за пореден път да минава из коридорите му — същите, но всеки път организирани малко по-различно. Можеше и да са на Земята, но това не бе човешка технология. Беше сигурен. След което го видя — отблясъка на греещ неон. Изходния портал. Спря, за да прихване сиянието с отдалечения си взор. Внезапно го обкръжи пръстен от войници. Еверет М кръстоса ръце и изкрещя. Ветрилото от наноракети ги разхвърли на парчета. Порталът беше пред очите му. Вече можеше да си позволи да използва ракетите. Еверет М насочи енергия към краката си и се затича към кръга от бяла светлина. Войниците не спираха да изскачат на пътя му. Нарязваше ги с лазерен обстрел дори преди още да са се разгърнали напълно и да са заели позиция. Погледна към мобилния екран. Шарлът Вилие беше на три стъпки след него. Технологията на Трин бе превърнала природните сетива на Еверет М — същите сетива, благодарение на които беше толкова добър вратар в „Борн Грийн“ — в нещо, което едва ли не беше суперсила, но Шарлът Вилие се движеше като трениран атлет. Сетивата, мислите и действията ѝ кулминираха в едно — инстинкт . Всичко беше инстинкт, всяко движение — минимално усилие за максимален ефект. И малкият ѝ зловещ пистолет никога не пропускаше.