Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

— За да ме остави — каза Еверет М.

— Това беше в първия ден на училищния срок — произнесе Райън. — Мислех, че ти дойде преди това.

А после има едно място, на което тази лавина от лъжи може да те отнесе право в устата на катастрофата.

— Част от историята ми за прикритие — каза Еверет М.

— Ти ли изпрати онова текстово съобщение?

— Какво текстово съобщение?

— Това тук.

Еверет М си го спомни, докато Райън го извеждаше на екрана на своето „Блекбери“ си. Предай на мама: добре съм. Татко е добре. Щ с вдм скоро.

— Ами, естествено, кой друг? — попита Еверет М. — Предаде ли на мама?

Райън поклати глава:

— Но ти каза, че си изгубил телефона си — подчерта той. — Точно преди да ти го покажа. Така че какъв е този, който имаш?

Една лъжа подхранва друга, все по-тлъсти и по-тлъсти.

— Добре де, не е само приложението — каза Еверет М.

Нещата започваха да се изплъзват от контрола му. Не можеше да каже: Ей, какви са всички тези въпроси? Беше признал, че е посетил паралелна вселена и се е върнал. Как можеше да очаква отсъствието на въпроси?

— Но си го изпратил от стария си телефон.

— Прехвърлиха номера.

— На телефон от паралелна вселена?

Щом могат да ми изобретят телефон, с който да правя обаждания до паралелна вселена, според теб колко ще се затруднят да прехвърлят и номера ми на него? — канеше се да каже Еверет М. И после лавината го удари. Започваше да вярва на собствените си лъжи. В този момент бащата на Райън, на път за тоалетната, се подаде да хвърли един поглед. Кимна, като видя паузирания на екрана въздушен кораб:

— Това нещо още ли го споделят всички?

— Вчерашен вестник — обади се Еверет М, улавяйки се за сламката и възможността да промени темата. — В днешния разискваме задника ми.

— Седемстотин хита по задника ти — каза бащата на Райън.

Еверет М потрепна.

— Мистър Спинети…

— Момчета, толкова лесно се връзвате — обяви бащата на Райън. — Почти не е забавно.

— Тя си пада по теб — каза Райън, щом чу как резето на тоалетната на банята се спуска.

— По възможно най-странния начин — каза Еверет М. — Повече ми прилича на следене.

— Следенето е модерно — посочи Райън. — Е, ще я поканиш ли да излезете?

Еверет М до такава степен се бе наслаждавал на вниманието, че не се замисляше за този изход от ситуацията: с Нуми Уонг да си пуснат език. Мисълта го накара да се почувства малко изчервен, малко шашнат и малко възбуден. Нямаше съмнение, че Нуми е странна, но пък беше сладка. Винаги си беше падал по откачени момичета, на своя и на този свят, особено ако бяха странно сладки. А и той самият беше доста странен. Убиец на нанозомбита в тази вселена. Само че колко близо можеше да я допусне до тайните и лъжите си? Винаги ли когато я целува, щеше да си повтаря, че тя целува арсенал от биовериги и имплантирани оръжейни системи на Трин? Някога щеше ли да бъде достатъчно истински, че да има приятелка? Най-малкото му се искаше.

— Ще я оставя за известно време просто да ме следи.

— Е, знам, че се отегчават бързо, ако не проявяваш очевиден интерес — обяви Райън. Той поклати глава: — Не мога да повярвам, че си бил в паралелна вселена, а вместо това си говорим как Нуми Уонг си падала по теб.

Ако продължаха с въпросителните, постройката от лъжи на Еверет М щеше да се разпадне на съставните си части. Трябваше да се измъкне.

— Надминаваш седемстотин и петдесет харесвания — каза бащата на Райън на излизане от тоалетната.

— Да не би и на тоалетната чиния да влизаш във Фейсбук? — попита Райън.

— Не е ли така с всеки?

— Това вече прекрачи границата, дори за теб.

В няколкото секунди, в които Райън и баща му разменяха реплики, Еверет М извади телефона си и намери едно точно определено приложение. Истинско приложение, не като онова, което даваше сигнали на въздушни кораби от други вселени. Съвсем незначително и глупаво. Досега не виждаше особена полза от него. Натисна иконата и пъхна телефона обратно в джоба си.

Десет секунди по-късно телефонът иззвъня. Приложение, което звъни на собствения ти номер. Еверет М отключи екрана и прие обаждането.

— Здрасти, мамо. Да, да. Не е проблем. След десет, петнайсет минути. Аха, ще се прибера и сам. До скоро… до скоро.

— Мама не се чувства добре — каза той. — Трябва да вървя. Мислиш ли, че баща ти ще може да…?

— Разбира се, разбира се.

Прибра се у дома за седем минути. Бащата на Райън се гордееше, че знае всички преки пътища и тайни улици. Еверет М помаха, докато колата се отдалечаваше от „Роудинг роуд“ №43. Харесваше бащата на Райън, дори и след като беше сложил висока оценка на задника му. Нямаше нищо лошо в това да харесваш родителите на други хора.