Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Може да е бил упоен, сър — предположи Макбрайд. — Като онзи, бура.

— Може би. Трябва да питаме Фрай — Лангтън допи кафето и остави чашата на бюрото. Опита се да си спомни кога за последно беше ял. Но това нямаше значение. — Да продължаваме, сержант.

Макбрайд се върна в стаята на секретарката. Лангтън се зае отново да претърсва бюрото. Отначало намери само сметки и фактури, каталози на фармацевтични компании и стари броеве от медицински списания. Най-долното чекмедже обаче отказа да се отвори. Лангтън пробва ключовете, които беше намерил в бюрото, но те до един бяха твърде големи. Инспекторът се наруга на ум, задето не беше проверил джобовете на тялото на Редфърс за други лични ключове. Може би наистина беше по-уморен, отколкото му се струваше.

После си спомни един стар номер: извади двете чекмеджета над заключеното. Те отначало малко заяждаха, но после се измъкнаха целите и дадоха на инспектора достъп до най-долното. Лангтън бръкна в разкостеното бюро и заизважда съдържанието му.

Тежка преносима кутия каса, заключена. Дневник. Три чекови книжки. Лангтън остави касата настрани и запрелиства дневника. Срещу определени дати бяха вписани инициали, номер и сума в лири — без шилинги и пенсове. Седми април, АК, 21, £10. Дванадесети август, ДХ, 3, £25. Единадесети октомври, СП, 16, £30 . Датата на последното вписване беше петнадесети ноември. Отпреди десет дни.

Изнудване? Продажба на наркотици? Тайнописът подсказваше най-малкото неща от този сорт. Вероятно.

Лангтън пъхна дневника в джоба си и се насочи към чековите книжки. Редфърс притежаваше сметка в Сейнт Мартине Банк на Виктория Стрийт и отрязъците от написаните чекове сочеха малки суми за услугите на шивачи и търговци, нищо особено. Обичайните разходи на един добре осигурен ерген. Последният отрязък сочеше, че балансът по тази сметка е около седемстотин лири.

Другите две чекови книжки обаче бяха нещо съвсем различно. Втората, обслужваща сметка в Банк Кредит в Цюрих, сочеше баланс от над шест хиляди лири. Третата беше издадена от нюйоркска институция и показваше, че в американската сметка на доктора има почти двадесет хиляди долара. Ако цифрите в чековите книжки отговаряха на истината, то Редфърс е бил на косъм от това да бъде действително много богат човек. Със сигурност значително по-богат от това, на което един скъсващ се от работа лекар ерген изобщо би могъл да се надява. Най-малкото, един почтен лекар ерген.

Разбира се, възможно беше Редфърс да е получил парите в наследство. Можеше да ги е спечелил на комар или на борсата. Лангтън се надяваше това да е така. Алтернативните варианти за придобиване на подобно богатство не му се нравеха. За Бога, този човек се беше грижил за Сара в последните ѝ часове.

Стъклата на вратичките на заключените шкафове до бюрото бяха подсилени със стоманени нишки. По рафтовете им — редици от шишенца и стъкленици, разтвори и прахове. Лангтън разпозна някои от лекарствата, които се бяха натрупали на нощното шкафче на Сара малко преди края. В стъклото на единия шкаф се мерна отражение и инспекторът погледна към скелета, увиснал в ъгъла на кабинета. Що за странен експонат в един лекарски кабинет! Достатъчен, за да изплаши пациентите.

Бели, бели кости. Лъскави и гладки под електрическата светлина. Всичко, което остава от човека, след като плътта окапе и се стопи.

Лангтън не можа да се овладее — помисли за Сара, легнала съвсем сама под студената пръст. Неподвижна. Тиха. Кошмарни образи нахлуха в съзнанието му. Пръстите му се впиха в бюрото на Редфърс подобно на удавник, вкопчил се в плаващ дънер. Запреглъща, борейки се да не повърне.

Друг образ. Мислѝ за друго. За каквото и да е.

Дебели, преплетени електрически кабели излизаха от дюшемето до камината. От месинговия контакт натежалите от прах жици водеха до долап под една от библиотеките, залепена до комина.

Вратичката на долапа се отвори и откри четвъртит апарат от месинг, стомана и бакелит. Малка кутия, цилиндър с плътно намотана медна жица, тънка вертикална тръба, всичко монтирано върху дървена основа. Цялата машина можеше да се побере в лекарска чанта. Когато Лангтън се опита да я повдигне обаче, тя се оказа доста по-тежка, отколкото изглеждаше на пръв поглед. От нея се носеше познат мирис на изгоряла прах, както и друг, сладникав цветен аромат, подобен на крем за лице.

Лангтън коленичи. Машината тихо жужеше, сякаш през нея и в момента течеше електричество. От цилиндъра излизаха други жици и завършваха в две малки квадратни медни пластинки, покрити със зеленикав окис. Към тях бяха полепнали остатъци от кожа и човешки косми.