Томас Бренън - Доктор Стъклен

Повечето от стаите тънеха в мрак, но под вратата на кухнята в задната част на къщата се процеждаше лъч жълтеникава светлина. Лангтън влезе и завари вътре бледа, тридесетинагодишна жена, седнала до широката чамова маса. При влизането на инспектора тя разля чая си от изненада, скочи на крака и се зае да попие петното върху черната си униформена рокля.

— Простете, трябваше да почукам — извини се инспекторът. — Седнете, моля. Аз съм инспектор Лангтън, а това е сержант Макбрайд.

— Добър вечер, сър — прислужничката изчака Лангтън да седне до масата, чак след това и тя се върна на мястото си. — Помня ви, сър. Двамата със съпругата ви преди посещавахте доктора.

Лангтън се зачуди дали жената знае, че Сара е починала.

— Вие сте… Агнес, нали?

Прислужничката се усмихна.

— Точно така, сър. Миналия септември станаха четири години, откак работя при доктора.

Лангтън помнеше Агнес не само от медицинските визити при Редфърс, но и от няколко частни гостувания у доктора за вечеря. Способна и приветлива жена.

— Бихте ли желали малко чай, сър? — попита Агнес и посегна към чашите. — Сложих чайника, за да ми помогне да се успокоя от шока.

— Благодаря, но ще ви откажа. Бихте ли ми разказали какво точно се случи днес? — Лангтън хвърли поглед към часовника над кухненския шкаф. — По-точно, вчера.

Агнес сръбна от чая си.

— Точно след като приключихме с обяда, сър, на вратата почука едно момче от пощата — носеше телеграма за мен от майка ми в Честър. Доктор Редфърс беше много любезен, даде ми пари за влака и каза да не се притеснявам и че те двамата с мисис Дън щели да се справят.

— Мисис Дън?

— Секретарката на доктора, сър. Тя води журнала и приемните часове, а и се грижи за пациентите.

Лангтън смътно помнеше и високата, намусена жена с жестоко опъната назад коса.

— Продължете, Агнес.

— Ами, сър, бързах до Честър колкото ме държаха краката, обаче се оказа, че мама си е жива и здрава. Закле се, че не ми е пращала никаква телеграма. Представа си нямахме кой би трошил грешни пари, за да ни изиграе подобна шега, обаче какво можехме да направим? Така че аз останах при нея за вечеря, а после хванах обратния влак. Вашият човек на вратата ми каза за клетия доктор.

При това Агнес попи очите си.

Лангтън отлично разбираше, че някой се беше погрижил да отстрани прислужницата от дома. А какво ли се беше случило с мисис Дън и с пациентите, останали в чакалнята на доктора?

— Мисис Дън наблизо ли живее?

— Не, сър, премести се в Саутпорт, когато се омъжи миналата година — Агнес изсумтя. — Станала е една госпожа, не ви е работа.

Лангтън погледна Макбрайд, който само кимна и записа информацията в бележника си. После инспекторът попита:

— Доктор Редфърс имаше ли врагове?

— Аз поне не знам за такива, сър. Точно обратното, бих казала.

— Как така?

— Ами, сър, посещаваха го много хора. Моята стая е на последния етаж до стълбището и чувам как на входната врата се звъни по всяко време на нощта. Имаше и пациенти със спешни случаи, но повечето бяха частни гости.

— Виждали ли сте някои от тези гости?

Агнес се изчерви:

— Как така, сър, мислите ли, че си вра носа в чужди работи?

Лангтън се усмихна и се приведе към нея.

— Съвсем не, но много би ни помогнало да знаем навиците на доктора, а може би вие все пак сте зървали някои от гостите му — напълно случайно, разбира се…

Агнес сръбна отново от чая и се загледа в масата пред себе си.

— Трябва да ви призная, че съм ги виждала тези гости, сър. Странни птици, бих казала аз. Мъже с цилиндри и скъпи фракове, сякаш идват направо от операта, изкопчии от Свода, още покрити с кал и прах, жени в прелестни рокли, като че излезли от някоя парижка витрина. Всякакви идваха при доктора. Но веднъж слезеха ли в мазето, вече не можех да чуя за какво са дошли.

Ако разследването беше започнало по някакъв друг начин, Лангтън щеше да заподозре, че гостите са посещавали доктора по сексуални причини или с цел закупуване на наркотици. И Лангтън, и Форбс Патерсън знаеха случаи, в които представители на най-висшите кръгове на обществото демонстрираха редовен нездрав интерес към хора от най-мрачните му низини. Търговията с наркотици и тела процъфтяваше. Лангтън се зачуди какво ли са получавали от Редфърс всички тези нощни гости.

Агнес прикри една прозявка и инспекторът каза:

— Вървете да се наспите. Ще продължим утре сутринта.

— Сигурен ли сте, сър?

— Напълно сигурен — Лангтън погледна часовника си: беше почти два часът през нощта. А той и Макбрайд имаха още толкова много за вършене. — Агнес, преди да си легнете, бихте ли ми казали къде държите кафето…