Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Оставете на мен, сър — Агнес веднага посегна към шкафа.

Лангтън се върна при Макбрайд в кабинета на доктора.

Настолната лампа осветяваше стола, на който беше седяло тялото. На мястото, където се беше забило хирургическото острие, пълнежът на облегалката беше изскочил навън. Огънят в камината се беше превърнал на пепел.

— Какво търсим, сър? — попита Макбрайд.

— Имена. Искам да знам всичко за хората, сред които се е движел Редфърс — с кого се е срещал, с кого е обядвал.

— И кой го е посещавал късно нощем, сър?

— Именно.

— Дали е ставало дума за наркотици, сър? Или пък си е падал по разнообразието в някои други отношения…

Лангтън не желаеше да обсъжда подозренията си, нито пък евентуалното участие на дѐлваджиите във всичко това.

— Хайде да видим какво ще открием. Вие се заемете със стаята на мисис Дън.

Инспекторът се огледа в кабинета, за да реши откъде да започне. До едната стена, под строгия портрет на бащата на Редфърс, стоеше бюрото, а до него — емайлирани шкафове със стъклени вратички. Лангтън се зае първо да отваря чекмеджетата на бюрото и да претърсва съдържанието им: стари писалки, монети, кочани с бланки за рецепти, ластичета, ключове с всякакви размери. Обичайните дреболии в бюрото на един зает мъж.

Върху бюрото стоеше повреденият телефон, живачен уред за измерване на кръвно налягане, картони на пациенти, тежка стъклена мастилница и попивателна, цялата нашарена с драсканици и части от думи. Почеркът от доктора се видя на Лангтън напълно неразбираем, но затова пък инспекторът лесно си представи как лекарят, седнал зад бюрото с телефон в едната ръка и писалка в другата, си драска, докато води разговор.

След като провери и под бюрото, Лангтън седна в стола на доктора и си припомни позата на тялото. Главата, притисната назад в облегалката. Ръцете, стиснали подлакътниците. Не, не просто стиснали — впити в кожената тапицерия като нокти, с изскочили от напрежение сухожилия. Широко отворените очи на мъртвеца бяха втренчени във вратата. Кой ли беше влязъл в кабинета? Кой беше уплашил Редфърс толкова силно, а след това го беше убил?

В този момент вратата на кабинета се отвори наистина и инспекторът подскочи, готов на всичко.

Агнес едва не изпусна подноса от ръцете си.

— О, сър, така ме стреснахте.

Лангтън притисна с длан препускащото си сърце.

— Извинете ме, Агнес.

— Ще оставя това тук — прислужницата плъзна подноса върху бюрото на Редфърс. — Донесох две чаши, а термоканата ще държи кафето топло дълго време. Занесох една чаша и на полицая на стълбите, беше премръзнал вън. Ако имате нужда от още нещо, сър…

— Не, благодаря, Агнес. Вървете да си легнете.

Агнес се спря на вратата.

— Ако нямате нищо против, сър, малко ми е притеснено да оставам тук. Не ми е в природата да съм такава плашлива, но само като си представя бедния доктор, паднал тук, а онзи, дето го е убил, още да си ходи свободен по улиците…

— Не се тревожете. Макбрайд и аз ще сме тук още няколко часа, а и полицаят ще е на стълбите отпред — инспекторът се опита да звучи уверено. — Ще се грижим за вас.

Лангтън изпрати Агнес през стаята на мисис Дън и я проследи как се качва нагоре по стълбите. После се върна и надникна над рамото на Макбрайд, докато сержантът ровеше в чекмеджетата с картотеката.

— Надявам се убиецът да не е някой от пациентите, сър.

— Защо така, сержант?

— Тук сигурно има триста-четиристотин имена, сър. Цяла година няма да ни стигне да разпитаме всичките.

— Ако се наложи, ще ги разпитаме, сержант. Елате сега да пийнем кафе.

Докато посръбваха от чашите в кабинета на доктора, Лангтън каза високо:

— Агнес е получила фалшива телеграма, с която са я отдалечили от къщата. Някой е искал Редфърс да остане сам. Какво се е случило с мисис Дън и пациентите, които са чакали за преглед вчера следобед?

— Ще питам мисис Дън утре сутринта, сър.

— Непременно. Да приемем, че всички са си тръгнали и са оставили Редфърс жив и здрав. След това някой с взлом ли е проникнал в къщата, или Редфърс сам го е пуснал?

— Няма никакви подозрителни следи по вратите и прозорците, сър. Нито отпред, нито отзад на къщата.

Лангтън се отпусна на кушетката и огледа стаята.

— Значи Редфърс пуска убийците в дома си. Може би ги е очаквал. Както и да е станало, не виждам никъде следи от борба.

— Нито пък аз, сър.

— Та, защо Редфърс ще си седи на стола и ще се остави някой да забие нож в гърлото му? — Лангтън отново се вгледа отблизо в стола на доктора и на ум се запита защо ли пък Редфърс би позволил някой да прикрепи електрически апарат към врата му. Знаел ли е какво го чака?